— Ей! — подвикна той сърдито.
Кинг се надяваше, че лекичкото убождане от миниатюрния приемопредавател, забил се в дебелата и не особено чувствителна кожа на гърба, ще се загуби в грубото усещане от сблъсъка.
— Хлапе, внимавай как ходиш!
Момиченцето се обърна да види кой я бутна, а Кинг вече се бе скрил в тълпата.
Постара се да не изпуска двойката от поглед, но вече не беше жизнено важно.
Винаги е трудно да прикачиш „опашка“ на опитен агент, защото той търси бдително всеки признак за следене, а няма как да го държиш под око без участието на четирима-петима от твоите хора. Всеизвестни бяха поне десетина начина да установиш дали някой върви по петите ти и Кинг очакваше тази аусвелтерка да ги използва до последния. Разбира се, можеш просто да тръгнеш след обекта, но трябва да се примириш, че ще те надуши почти мигновено, ако се постарае да внимава. Щом ти го виждаш, какво му пречи и той да те забележи? В момента строгото придържане към секретността на операцията беше най-важно и Кинг нямаше да допусне нови гафове. Засега маскировката му послужи, но не биваше да разчита постоянно на нея. Стигаше агентката да го види веднъж или два пъти и край. На Плъхчо можеше да разчита за проследяването, не се доверяваше обаче на наетите от него детективи.
Щом се увери, че двамата пред него ще наемат такси, Кинг докосна слушалката в ухото си и се обади на Плъхчо.
— Докарай колата отпред. Паднаха ни в ръцете.
Забеляза, че обектите не носеха никакъв багаж. Поизостана и се престори, че проявява буден интерес към огромното холотабло, което рекламираше новия вик на модата при високотехнологичните маратонки. Извади контролния монитор от джоба на туниката си и докосна бутона. Малкото екранче се освети, превърна се в карта, до която се изписаха координати. На картата примигна точица, чу се тихо писукане, после тя угасна.
Кинг се засмя. Устройството съвсем не беше последната дума на технологията, изобретено бе още преди трийсетина години, но за неговите нужди подхождаше идеално. Зрънцето под кожата на Силк съдържаше чип с флаш-памет, а около този модул беше изграден приемопредавателят. И за разлика от предишните модели не излъчваше без постъпването на активиращ сигнал, представляващ сложна команда в много тесен честотен диапазон. Щом се задействаше, то пращаше потвърждение за не повече от една петдесета част от секундата. Затова дори човек, решил да провери със скенер за „буболечки“, трудно би открил мъничкото топче. И понеже не подаваше собствен сигнал без активиране, дори в помещение, подложено на денонощно сканиране — а Кинг се съмняваше, че шпионката ще си осигури достъп до такова — бдителният наблюдател можеше да пропусне нищожно кратката пулсация или да я сметне за случаен шум. Самото топче беше направено от муопласт, почти прозрачно за обикновените медицински рентгенови апарати или флуороскопи. Покритието му от хипоалергенни полимери осигуряваше мирно съжителство с нормална имунна система. Извличаше енергия по електрохимичен път от контакта с човешка плът и обикновено работеше поне месец.
Натискаш бутона на контролния монитор и се чува „пиу“. Така нищожното паразитче, впило се в кожата на Силк, винаги ще съобщава точно къде е той.
Сега вече нямаше да ги изтърве.
В таксито Зия забеляза Силк да си отърква гърба в седалката.
— Нещо мъчи ли те?
— Ами да, малко ме сърби.
— После ще те разтрия.
— А, ти вече доста добре се погрижи за това — ухили се той.
Зия също поклати глава с усмивка. И още как! Беше не по-зле от първия път. Май щеше лесно да свикне с тези бързи сеанси. И в момента идеята не й се струваше толкова нетърпима както преди. Замисли се за Силк. Изведнъж му се стоварват какви ли не гнусотии — убиват партньорката му, наоколо щъкат убийци и шпиони, забъркват го в кошмарни конспирации, а той още не е изкукал. За нея беше лесно да понася подобни щуротии, нали все с това се занимаваше, и то толкова отдавна, че приемаше такъв живот като нормален. Но за непосветения е все едно да налети на яма по пътя с пълна скорост. Силк заслужаваше да му отдаде дължимото.
Но пък беше наивник. Не говореше добре за него, че налапа кукичката толкова доверчиво. Е, да, трябваше да признае и своята дарба да убеждава, но самата тя не би повярвала на такава съшита с бели конци история и преди да навърши шестнадесет. И на онези години бе научила, че повечето хора, ако не всички, говорят само каквото според тях ще им донесе желаните облаги.