Предпочиташе по-хитроумните типове, които не биха й позволили да ги води за носа като дресирани доуби в някое зоопаркче за дечица на Земя-2.
„Доста забавно си противоречиш, а?“
Вярно. От една страна, искаше й се човекът, с когото е в момента, да е винаги нащрек и неподатлив за плитко лукавство. От друга страна, и за секунда не би се доверила на онези в занаята, които отговаряха на изискванията й. Щом искаш да си с играч, не се сърди, като почне да те разиграва. За да станеш достатъчно хлъзгава и да ти е гладък пътят, трябва да си поочукаш ръбовете, ама може и да изгубиш твърде много от себе си. Май границата между съвършенството и съсипията е прекалено тънка, а? Доверието между професионалистите изобщо не е част от уравнението.
Утеши се, че засега не се стреми към никакви продължителни връзки. Тук имаше работа за вършене, после щеше да се прибере у дома. А за останалото щеше да мисли, като му дойде времето. Важното беше да не се препъва на всяка крачка в настоящето.
Една от причините Силк да е изкусен лъжец беше неговият изострен усет за истината. Отдавна знаеше, че най-добре завъртените историйки са претъпкани с частички истина, иначе просто не хващат вяра. Поне не за дълго и не за мнозина.
И както си седеше до Данър в таксито, поел Бог знае накъде, онази част от него, която винаги различаваше истината и не се мамеше да смята буцата железен пирит за злато, сякаш стоеше отстрани и клатеше глава с укор.
„Признавам, тя се чука страхотно, с по-върховна мацка просто не си бил досега…“
Да, това поне си беше вярно…
„Млъкни и слушай, тъпако! Но ти и без това знаеш какво ще ти кажа, нали?“
Как да не знае… Данър — ако това й беше името — не гореше от желание да му нарисува цялата картинка.
„Дрън-дрън, приятел. Тя си е лъжкиня. Първокласна, изпечена, превъзходна!“
И това е вярно…
„Е, какво правиш тук, щом е така?“
Силк се замисли мъчително.
А шофьорът промърмори сърдито:
— Пак тия духачи от контрола по транспорта!
Край тях плътните потоци коли, бусове и всякакви по-дребни возила — бициклети, трициклети, велосипеди — се влачеха мудно, почти пълзяха със скоростта на разгневен охлюв. Започващият от гарата булевард имаше цели шестнадесет платна, без да се броят широките тротоари за пешеходци отстрани, които всъщност пустееха, и озверелите от нетърпение велосипедисти се престрашаваха да се стрелкат по тях въпреки опасността от солена глоба.
— Нали уж точно това нямаше да става? — съскаше шофьорът. — Вдигнаха шибаните данъци върху недвижимата собственост, качиха до небето и данък добавена стойност, от доходите дерат всичко, каквото могат. И какво разправят — трябвало да плащаме за най-скъпия хардуер и софтуер в света, та да си оправим скапаното движение по улиците. А я гледайте докъде се докарахме!
Силк наистина започна да се озърта. Въпреки късната вечер фаровете на возилата и лампите край булеварда превръщаха околността в подобие на стадион, осветен за финал по футбол. Господи, тук сигурно никога не притъмняваше! Съвсем не беше като в Хана…
Как щеше да извърти нещата, ако му се паднеше да оправдава местната управа по транспорта? Все едно да стъпва по блато. Ако положението в Лос Анджелис беше такова през повечето време — а вече не се съмняваше, че е така — хитрите обяснения щяха бързичко да втръснат на вбесените жители. Предполагаше, че градските власти не биха допуснали вината да се стоварва върху оборудването или операторите. Значи оправданията с улични терористи, вандалщини, умишлени саботажи и Божия гняв скоро щяха само да дразнят още повече баламите.
Ел Ей винаги бе имал твърде много коли на твърде ограничено пространство. Силк си спомни прочетеното в някаква историческа мрежа — някога в района били регистрирани повече автомобили от броя на жителите. А компютърната система, от която шофьорът се оплакваше, бе предназначена да осигурява равномерно движение с поне четиридесет километра в час навсякъде из Южна Калифорния. Май подкупните чиновници пак бяха оплескали работата.
„Опитваме се да бягаме от темата, а?“
Силк продължаваше да зяпа гъмжилото от возила наоколо. Хората включваха светлинните табели с номерата си, за да се виждат през прозорците на колите и бусовете. Като не могат да помръднат, защо да не си поприказват за разтуха? Той познаваше двама, които се бяха запознали точно по този начин — закъсали в задръстване един до друг, и накрая стигнаха до брачен договор…
„Ей, Силк…“
Да ти го начукам, приятелче! Тук съм, защото каквато ще да е Данър, поне не се съмнявам, че е в шпионския занаят. Иначе нямаше да знае всички тези гадости, особено около смъртта на Мак. Може тази част от историйката да е близо до истината, нали? Невъзможно е да си е изсмукала подробностите от палеца и макар да лъже, без да й мигне окото, все нещо е вярно. Щях да знам, ако се опитваше да ме подхлъзне във всичко.