— Не са чак толкова отвратителни.
— Е, вие сте млад свят. Много време минава, за да възникнат истински бедняшки квартали.
— Нали контролът над раждаемостта трябвало да премахне точно тази мръсотия? Така ресурсите на планетата уж щели да стигат за всички.
— Кой е успял да се отърве от мизерията? А и човешкият мързел е неизкореним порок. Социалните помощи стигат, за да не гладува никой на Земята. Но някои хора смятат, че щом не умират от глад, не се налага да бачкат.
— Значи според теб тяхна е вината, че живеят така? — махна Зия към улицата.
— Не важи за всички и все пак… Така е. Всички имат какво да плюскат, покрив над главата си и елементарни медицински грижи. Получават редовно суми за дрехи, имат достъп до масовите образователни мрежи. Щом някой има амбицията да надскочи този живот, ще му помогнат. Само трябва да поиска. Но немалко хора предпочитат леснотията.
— Ха, да не мислиш, че на тези курви по тротоарите им е лесно?
Силк врътна глава.
— Не съм казал такова нещо. Никой обаче не ги е лишил от избор. Това, с което се занимава проститутката, не изисква особени умения, и ако успее да се смотава от инспекторите на мултиполиса, няма да плаща данъци и лицензни такси. А дори из такива западнали квартали са предостатъчно свободните работни места, които никой не иска да заеме. Само че повлеканата ще трябва да стои по цял ден до конвейера или да се усмихва на кисели купувачи, за да изкара същите пари, които й падат само като си разтвори краката за двайсетина минутки. Аз казвам, че изборът си е само неин.
— И чия е вината, че изкарва повече пари със секс, отколкото с по-достойна работа?
Едва когато изричаше думите, Зия осъзна колко е вбесена, а гласът й я издаде. Професията на проститутката изискваше много повече умения, отколкото този тип с вирнатия нос можеше да си представи!
Силк се стъписа.
— Недей да се нахвърляш върху мен.
Тя се извърна и пак огледа улицата.
— Ако не се родиш богат, все някаква част от себе си трябва да продаваш, за да напреднеш.
— На който не му харесва, да си живурка със социалните помощи — промърмори Силк.
Този път Зия си замълча.
Таксито криволичеше нагоре по уличките на хълма край някога просторни къщи, отдавна преустроени в евтини пансиони с множество тесни стаички. Тук уличните лампи не пречеха на нощта да се прокрадва и да завладява напълно големи петна от местността. Изобщо не се виждаха паркирани частни коли, а и нямаше велосипед, който да не е вързан със здрава верига. Несъмнено мястото не подхождаше за безгрижни вечерни разходки, естествено, ако човек не беше превъртял.
— Ти сигурна ли си, че точно тук трябваше да дойдем? — обади се Силк.
Данър отмести поглед от прозореца, озърна се към шофьора и натърти:
— Да, сигурна съм!
Той отвори уста, но тя кимна към предната седалка и поклати глава, да не би да изтърве нещо излишно.
Силк млъкна веднага.
Стигнаха до билото на хълма. Озоваха се до малък хотел — ъгловата конструкция от стандартни излети плочи, спускаща се на няколко равнища по отсрещния склон. Зелена неонова табела, защитена с гъста мрежа, известяваше на всеки, че това е „Крайградското ханче“. Тъкмо Силк погледна и някакво насекомо налетя към светлината. Щом докосна мрежата, пламна от силната искра и тупна на земята, оставяйки след себе си тънка ивичка зеленикав дим. Не се забелязваха никакви предупреждения, че мрежата може да бъде опасна. Както и по улиците долу, пред всички врати и прозорци имаше решетки с наглед здрави пръти.
Шофьорът си прибра парите, припряно тресна вратата, заключи се отвътре и подкара, без да се бави нито секунда.
Тръгнаха към входа на хотела. Двама мъже излязоха от сенките и им препречиха пътя.
Вътрешностите на Силк се свиха на топка и сякаш се откачиха и заплуваха в същото време. Страхът го стисна с ледените си ръце за гърлото и раменете, прииска му се да се обърне и да побегне. А насилието уж отдавна беше под контрол на Земята! Доскоро охотно вярваше в тази приказчица. В свят, където притежаването на оръжие лесно навличаше на нарушителя дълга присъда, вече му се струваше, че не е срещал напоследък човек, който да не е въоръжен и твърде опасен. Двамата пред него не изглеждаха особено едри, нито пък държаха нещо в ръце, но усещането за заплаха направо натежа във въздуха. Единият носеше куртка от синьо ламе, която явно бе виждала и по-добри времена, но върху друг собственик. Вторият се бе издокарал в черна риза с отрязани до раменете ръкави, за да показва месестите си ръце със сини татуировки — змии, паяци и нескопосано подобие на плъх.
— Ей — започна Татуирания, — имате ли да ми развалите петарка?