И преди Силк да каже нещо, Данър изръмжа:
— Нямаме, ама да пукна, ако в джоба ти някога се е свъртала петарка!
Гласът й звучеше твърдо, дори някак плоско и равнодушно.
Ламето се ухили злобно:
— Курво, недей да се святкаш толкоз!
— Пречите ни да стигнем до вратата — отбеляза тя спокойно.
Господи, да не се е побъркала? Защо просто не даде на тези идиоти два-три стандарта, за да ги оставят на мира? А агентката все едно ги срита в топките!
Силк се стегна и установи, че ръцете му сами са се свили в юмруци. За последен път се сби още петнайсетгодишен, а двамата досадници може би имаха пистолети или ножове. Нима на Данър толкова й се умираше?
Татуирания пристъпи към нея и вдигна ръка, май искаше да я бутне назад или да я хване за шията.
Мамицата му!…
Силк понечи да го пресрещне, раздрусан от нервно напрежение.
И времето се препъна, поумува, после пак потече… но с една осма от нормалната си скорост. Или с една десета…
Сякаш нещо се обърка с очите му, различаваше само това, което се случваше точно пред него. Изчезнаха всякакви звуци — бръмченето на трансформаторчето под неоновата табела прекъсна като при спиране на тока. Не успяваше да види нищо, освен изрисуваната ръка, доближаваща Данър, а движенията се провлачваха като в гъст сироп. Пръстите мудно се вдигаха нагоре… и още нагоре…
Агентката посегна с дясната си ръка, стисна здраво китката на нападателя и рязко извъртя цялото си тяло надясно.
Ръката на мъжа се изопна по принуда и той се изви, после се наведе.
Лицето му се разкриви от изумление, очите му се изцъклиха, устата зейна. Може би извика, но Силк не чуваше нищо.
Данър завърши движението и лявата й ръка се вдигна със свит юмрук над изправения докрай лакът на Татуирания.
После се стовари тежко точно над лакътя.
Този път Силк чу звука — влажното пращене на ставата, прозвучало ужасяващо силно в иначе мъртвешката чудновата тишина.
Олеле!…
А юмрукът на жената вече се плъзгаше нагоре над ръката на превилия се мъж и кокалчетата на показалеца и средния й пръст се забиха страшно в слепоочието му.
Бавно, разтегнато, ясно до последната подробност като сцена с компютърни ефекти в холошоу.
Главата на Татуирания отскочи назад, от широко отворената му уста изскочи струя слюнка и се изви на зигзаг, блестеше в светлината от табелата като слузест червей…
Лявата ръка на Данър се прибра, отново хвана над лакътя на мъжа — ами да, онова на бледата му кожа наистина беше зле нарисуван и много грозен плъх — и цялото й тяло сякаш се метна към земята в стремително приклякане. Не пусна противника си, налегнала ставите на ръката му с цялата си тежест, и Силк видя, че онзи нямаше никакъв шанс да се възпротиви.
Татуирания политна напред, пльосна се по лице върху пластобетона. Твърде силно…
А Ламето вече налиташе с разперени ръце, за да сграбчи Данър, само че тя се извъртя на лявата си пета, така че застана почти с гръб към него, и нанесе мушкащ удар с десния си крак. Вторият нападател изобщо нямаше време да се спре и просто се наниза на обувката й — заби се някъде около слънчевия му сплит. Спря, сякаш се блъсна в стена. От гърдите му се изтръгна стряскащо хъркане, той се преви на топка, стиснал корема си. Не можеше да диша.
Данър отново стъпи на двата си крака, пусна ръката на Татуирания, стана и се изправи срещу Ламето.
Времето пак достигна нормалната си скорост.
Силк още стискаше юмруци, готов да се хвърли в схватката, усещаше как ноктите му са се забили дълбоко в дланите… само че всичко свърши, преди да помръдне.
Татуирания лежеше на хълбок, притиснал жестоко повредената си ръка към гърдите. От размазания му в пластобетона нос шуртеше кръв.
Ламето обикаляше със ситни стъпки в някакъв видим само за него кръг, още се мъчеше да си поеме дъх, а дланите му не се отделяха от слънчевия сплит.
Лицето на агентката направо светеше, очите й блестяха оживено, устните й се извиха в лека усмивка. Още личеше напрежението в ръцете й, готови да ударят или да блокират. След секунда се изправи и ги отпусна по тялото си.
— Хайде да влезем — каза на Силк.
Той само успя да кимне. Не му се вярваше, че би могъл да изрече и думичка с това пресъхнало гърло. За Бога, как го правеше тя? Съсипа от бой двама гадняри за някакви си секунди, а вече се държеше все едно нищо не е станало…
— Силк?
Тръгнаха към входа на хотела.
Кинг и Плъхчо минаха с колата покрай хотела, откъдето предавателчето отговори на подадения сигнал. Вероятно се движеха само минута-две зад шпионката и Силк, защото току-що срещнаха по пътя връщащото се такси, а не видяха нито една друга кола наоколо. Значи това беше возилото, чийто регистрационен номер не успяха да запишат, когато обектите се качиха в него.