Но не сега. Нека да поспи поне малко.
Постара се да легне кротко, за да не събуди жената, отпусна постепенно тежестта на тялото си върху чаршафа. А нейната ръка се плъзна нагоре по крака му. Очите й си останаха затворени, дишането — равномерно, и макар да не спеше дълбоко, Силк беше сигурен, че не се е разбудила напълно.
Господи…
— Е, с какво разполагаме? — попита Кинг.
Седяха в мърлява сладкарница под хълма, на който беше разположено „Крайградското ханче“. В такова леговище на човек му се искаше да напръска всичко с дезинфектант, преди да го докосне, при това с ръкавици или още по-добре — с дълга пръчка. Кинг не смяташе да пие тъмната помия, която сервитьорката тръшна пред него, дори ако по ръба на чашата нямаше остатъци от червило с отровно розов цвят. И все пак беше в чудесно настроение. Отново се чувстваше господар на положението.
Плъхчо погълна наведнъж половината от кафето си — очевидно не се притесняваше от опасността да се отрови.
— В хотела са се настанили деветнадесет души, включително нашите двама. Четирима живеят тук постоянно, другите тринадесет са регистрирани за период от един ден до седмица. И никой не отговаря дори приблизително на описанието на онзи мъж, което ти ми даде.
— Много добре.
— Жената се обади в агенция за коли под наем тази сутрин и ще й докарат возилото след около двадесет минути.
— Предполагам, че вече имаш необходимата ни информация за колата?
— Ъхъ. Не смогнах да й лепна активна антенка, но имам номера и другите регистрационни данни.
— Трябва да ни стигне, щом предавателят още си е на мястото.
Дребосъкът пак отпи глътка от тъмното и мазно на вид вариво.
— Сигурно нямаш желание да ме осведомиш какво става всъщност, нали?
— С една дума — не.
Плъхчо вдигна рамене, допи кафето и размаха празната чаша към сервитьорката.
— Ей, случайно да имате пресни пастички?
„Този е обречен да умре млад. Така да си рискува живота!“
Кинг се засмя безмълвно. Колко приятно е да контролираш съдбата си…
Зия стоеше под хладния дъждец, който в тази дупка минаваше за душ, и сякаш се опитваше да измие и тревогите си заедно с течностите от последния сеанс. Ходещо острие, значи? Да, бе! По-скоро се оприличаваше на лист маруля, оставен твърде дълго на припек. Искаше й се само да се изтяга в леглото, да се гушка със Силк и най-амбициозното й желание стигаше не по-далеч от кратко влизане в мрежите, за да прегледа забавно списание.
За миг остави въображението си да се развихри — маха се от занаята, променя си името и двамата офейкват може би към друг тропически остров. Късат си плодчета направо от дървото и прекарват нощите, а и по-голямата част от дните в постелята…
Правилно. И веднъж, тъкмо когато пак се изчукват до умопомрачение, нахълтва някоя новобранка, жадуваща да се издигне до звезда тежка категория, и ги очиства за секунда. В „Снези“ имаше строги правила за оттеглянето от служба и в тях не се предвиждаше бягство с някакъв земянин само защото сексът с него е истинско вълшебство.
Спря водата, изстиска косата си и застана пред огледалото да провери как изглежда новият й цвят. На опаковката, доставена й от момчето за всичко на хотела, пишеше „матово кестеняво“, но правдивостта изискваше да го нарече „мише кафяво“. А по дължина косата й вече можеше да се мери с прическата на сержант от доброволната армия по време на запас. Щом излязат, ще си купи нови дрехи, ще подбере подходящ грим, за да влезе напълно в поредния си образ.
Нов ден, ново лице, ново име.
Силк вече беше минал под душа. Седеше на края на леглото и я чакаше. Видя й се уморен. И как нямаше да бъде след последните упражнения за събуждане? Ох…
Докато сушеше късичката си коса, наблюдаваше го с помощта на по-голямото огледало в стаята. Признаваше си, че тук повече няма нужда от Силк. Поприказваха си достатъчно, за да проумее, че той нищо важно не е научил от покойната си партньорка. Добре й послужи за прикритие при бягството от острова, но вече не можеше да измисли как да извлече някаква полза от него.