Сложи си ръкавиците и очилата. Направи дихателните упражнения, съсредоточи се и през следващите пет минути се постара да прочисти съзнанието си от всякакви мисли. Нищо не биваше да разсейва стрелеца.
Когато се почувства готов, взе арбалета от масата.
Свърши тренировката, преди да се появи училищният отбор. Кофи се бе преструвал през цялото време, че не го наблюдава, и чак сега отмести поглед от холоекрана.
— Улучи ли нещо?
— Нищо особено. Духаше поривист вятър, облаците ми пречеха да се целя. Скапана работа.
— Ясно. Сигурно имаш и мускулна треска, а показалецът ти се е схванал.
— Да ти го набутам.
— С к’во бе? — ухили се Кофи. — Чух, че като искаш да си го намериш, за да пишкаш, викаш спасителите от плажа. Хайде, брато, изплюй камъчето. Колко изкара?
— О, мижави четиристотин деветдесет и осем точки…
— Как пък не! На теб и кучето ти е самохвалко!
— Нали ти казах — вятърът ми пречеше.
— Сетих се, трябва да е бил оня вълшебен вятър кокуа, дето сам праща стрелите в мишените. Четиристотин деветдесет и осем, а? Що не ме цункаш отзад?
Силк се засмя до уши. Постигна майсторски резултат. Само два пъти го бе надминавал. Веднъж на континента удари пълни петстотин и се надстрелва допълнително с Енцо Спирели. При двестаметровите мишени Спирели го надмина, но пък той и без това си беше шампион на Северна Америка. Прониза всичките шест, обаче и Силк не се изложи — улучи четири. Днес също нямаше от какво да се срамува.
За да сипе сол в раната, той добави:
— Имам нужда от нова тетива. Старата взе да ги праща напосоки.
— Тъкмо получих десетина нови-новенички. Искаш ли аз да ти я сложа?
— Ха! Така ще я нагласиш, че да ги пускам право в океана. Сам ще се оправя.
С разрешение на отговорника всеки можеше да си вземе арбалета за поправка, но не биваше да го задържа повече от ден-два. Разбира се — никакви стрели. И без това в момента Силк имаше вкъщи петдесет, на които сменяше стандартните пера, а и цял пакет ловни стрели, остри като бръснач, които Мак му подари за колекцията. Бяха поне на сто години, направени от въглеродна стомана, и човек можеше лесно да се пореже на тях, ако не внимава. Не беше вманиачен колекционер като някои негови познати, но имаше чудесни екземпляри, дори дървена стрела с каменен връх от 80-те години на деветнадесети век, придружена със сертификат, че е изработена от индианец в Северна Дакота. Тази малка скъпоценност му струваше почти колкото целия арбалет.
— Удари един палец на скенера — каза Кофи, после набра серийния номер на оръжието. — Ей, сега да не почнеш да трепеш горките туристи, защото те мъчи полова немощ!
— А, не бях аз оня, дето направи само четиристотин осемдесет и четири точки миналата седмица. Нямам си проблеми.
— И кучето ти лъже — напомни мъжагата.
Силк се прибра в бърлогата, затвори на сигурно място арбалета и сака, после сграбчи една хавлия и нещата си за плуване. Тръгна пеша към Червения плаж. Мина по старата пътека край големия хотел. Туристите май бяха слепи, щом не успяваха да я открият. На Червения плаж никога нямаше навалица.
Слезе по склона към водата. По краката му имаше по-скоро дребни камъчета, отколкото пясък, но цвета си го биваше. Навътре стърчаха скали и край тях се гмуркаха четирима-петима с шнорхели. Само един от тях не беше блед — или местен, или някой с достатъчно свободно време да се забавлява.
Силк се съблече, надяна бандажа, сложи си наочниците, напръска се с УВ-блокер и наджапа във водата. Макар да беше ноември, на плиткото океанът си оставаше топъл. Пое си дълбоко дъх, набеляза си мислена линия и заплува в ленив кроул. Тук вълните почти не се забелязваха. Виждаше добре дъното, няколко тропически рибки колкото човешка длан се навъртаха край него. Отначало Силк плуваше гол, но още първото ято рибки го отучи от това. Проклетите изчадия обичаха да захапват всичко висящо.
Изплуваше напред и назад по петдесет метра и когато мускулите му се загряха, ускори темпото. Успяваше да избегне повечето гмуркачи, макар че едва не се блъсна в някакъв дебелак. Голяма напаст бяха тези туристи. През почивния сезон човек не можеше да шавне, без да се спъне в някой от тях. Разбира се, възможността да плуваш през месеците, когато хората на континента газят в еднометрови преспи, си струваше дребните неудобства. И дъждовете тук бяха топли. В бърлогата на Силк дори нямаше отопление. От пет години живееше в Хана и нито веднъж не почувства липсата му. Нито пък му трябваше охладител.