— Силк?
Той подскочи.
— Мамка му, не прави така друг път!
— Ей, отпусни се! Извинявай, не исках да те стресна.
— Ти коя си всъщност? Какво става тук?
Зия примигна насреща му.
— Моля?
— Ей сега си поприказвах с едно приятелче от островите. Там гъмжало от ченгета — местни, частни, от контрашпионажа… И всички мен търсели. Тоест ти си им на мушката. Хайде, разправяй!
— Говорил си по телефона?!
— Не, госпожице, имаме с него директна телепатична връзка. Да, по скапания телефон си бъбрехме…
— Влез в колата!
— А, не! Първо забравяме тъпите ти измишльотини и започваш да ми ръсиш истината.
— Силк, нямаме време за безсмислени спорове. Щом те издирват, значи са проследили обаждането и вече знаят къде си. Някой коптер ще се стовари отгоре ни след пет минути или дори по-скоро. Трябва да приберем Спаклър и да се разкараме оттук, иначе ще приберат нас!
— Няма да шавна дори.
Тя го изпепели с поглед, но след секунда поклати глава.
— Добре. Ще говоря бързо, затова ме слушай внимателно. Аз съм агентка под прикритие и работя за Вътрешната сигурност — ловците на изменници. А вече ти казах, че имаме предатели в организацията. Спаклър знае имената им. Ако не го отмъкнем, преди да дотърчат техните щурмоваци, ще го очистят и никога нищо няма да узнаем. Точно онези те търсят — внедрените в сигурността чужди шпиони. Без да знаем имената им, всички сме изложени на риск. И ти, и аз, и останалите.
Силк я пронизваше с поглед. Говореше искрено, но това нищо не означаваше, вдън земя да потъне дано! Той беше способен да лъже с най-мила усмивка на уста, нали прекарваше повечето си време в такива занимания.
— Виж какво, ще ти обясня и подробно, но по-късно. Моля те, влез в колата.
Той въздъхна, но не му олекна. Как да й вярва?
— Моля те…
Силк кимна и те закрачиха бързо към возилото си.
— Съжалявам, че не успях да насоча скенера навреме — измънка Плъхчо.
Седналият до него Кинг само вдигна рамене. Сигурно не би било излишно да научат що за разговор проведе Силк преди малко. А може би не. Нищо не пречеше да е звъннал, за да чуе прогнозата за времето.
— Няма значение. Според мен вече сме близо до целта. И ще рискувам да предположа, че мястото е някъде по кръга, който те направиха в района, преди да спрат, за да се отбие жената в тоалетната.
— Сега как ще действаме?
— Настаняваме се по средата на улицата към върха на хълма и ги чакаме да предприемат нещо. Взе ли оръжията, които ти поръчах?
— Да, под седалката са.
Кинг се изви и бръкна. Извади две пластмасови кутии с капаци на панти, дълги не повече от половин метър. Във всяка имаше 6-милиметрова въгледвуокисна пушка. Изстрелваха оловни куршуми с остри пластмасови върхове, пълни с отрова — синтезиран аналог на веществото, което отделяха за самоотбрана някои южноафрикански жаби. Проникналият в тялото куршум убиваше човек за броени секунди.
Преди смяташе да си осигури дълга раздумка с противниците, за да им внуши по най-болезнен начин каква гибелна грешка са допуснали. Но мисълта за плячката, към която вече протягаше ръце, го отказа от подобни удоволствия. Какво толкова, ако шпионката и сподвижникът й умрат бързо и без мъки, щом той ще може да се наслаждава на спомена в новата си френска вила, докато отпива от най-доброто шампанско? В края на краищата в подобни игри побеждава онзи, който последен остане на крака, след като се разнесе пушилката. А другите ще погребат със себе си срамната тайна за провалите му и никому нищо няма да разкажат.
Отвори кутията и взе двете части на пушката. Сглоби я, провери внимателно лазерния прицел и пъхна на мястото му газовия резервоар. После зареди въртящия се пълнител. Пластмасовите върхове бяха достатъчно твърди, за да се забият в мека тъкан, преди усукването на куршума да ги откъсне и да разпръснат отровата.
Всякакво попадение вършеше работа, но той щеше да е по-доволен, ако успееше да натроши и някоя кост…
Плъхчо спря колата. Изглеждаше неспокоен.
— Нещо притеснява ли те?
— Доста сериозно оборудване сме помъкнали. Значи няма да оставяме живи очевидци, ако нещо се обърка, нали?
— Добре се ориентираш. Прибираме само мъжа, когото издирват обектите. Никакви други свидетели на операцията. Него по възможност няма да нараняваме и в никакъв случай не бива да умре. Но ако ни види някой минувач…
Дребосъкът преглътна на сухо. И преди бе участвал в разчистване на терена, познаваше процедурата. Ако някой има лошия късмет да ги зърне, трябва да му се запуши устата завинаги, дори да е бабичка или цял отряд невръстни скаути.