Намръщи се. Трябва нещо да е станало в парка. Надяваше се да няма никаква връзка с предстоящата им работа.
Силк видя как огромната страшна кучка се нахвърли срещу Зия. Той дори не успя да направи крачка, за да пресрещне животното.
И както при сблъсъка с двамата навлеци пред хотела, времето отново започна да се стича край него като захаросан сироп. Кучката се носеше мудно във въздуха, можеше да преброи всеки остър жълт зъб в зейналата уста. Зия стоеше сковано като холограма, с широко отворени очи, вторачени в звяра. Я почакай… Ръката й помръдна, стиснала неугледното оръжие. Ето, вече се завърта наляво, отмества се…
Животното не можеше да промени посоката на скока си. Мина през мястото, където жената беше само преди четвърт секунда — точно навреме, за да се стовари прикладът върху черепа му. Главата на кучката се изкриви рязко надясно, тялото й се сгъна в опит да се извърне и да захапе. След това се чу пращене на кост при удара в стената. Животното се свлече на пода и не помръдна повече.
Зия отново успя да се извърти на пети, но беше късно да спре притичалия край нея мъж. Той се устреми отчаяно към вратата.
Силк се метна наляво и му се изпречи. Този ли беше Спаклър?…
Мъжът се оказа дребен, но беше набрал инерция. Блъсна се тежко в Силк и го повали на пода.
— Не мърдай! — кресна Зия.
И двамата се надигнаха в отново раздвижилото се време. Колкото и зле да падна, Силк не усещаше никаква болка.
— Ей, това нещо пръска сачмите като маркуч — побърза да каже другият. — Ако стреляш, ще надупчиш и двама ни!
— Ще бъде много жалко — озъби се тя. — Спаклър, опиташ ли се да ми бягаш, ще говорят за теб само в минало време. Разбра ли ме?
Ледените иглички отново се впиха в плътта на Силк. Дали тя би стреляла, рискувайки да очисти и него? Или само блъфираше?
Но Спаклър изглежда й повярва веднага. Разпери ръце и кротко ги вдигна нагоре.
— Моля те, не стреляй. Не ми се умира.
Зад тях кучката изскимтя. Явно нямаше сили да помръдне и все пак още беше жива.
— Ана! Нека да й помогна!
— Да беше помислил за доброто на любимката си, преди да я насъскаш срещу мен. Някой друг ще се погрижи за нея. А ние с теб ще попътуваме.
— Мръсница! Курва скапана!
— И на мен ми е много приятно да се запознаем — ухили се Зия. — Обърни се!
Застана зад него и го сграбчи за яката, с другата ръка опря цевта на пушката в кръста му.
— Не върши тъпотии, иначе цял камион ще може да мине през дупката, която ще ти направи това чудо. Истинска срамота ще е, ако пукнеш толкова млад и зелен. Тръгвай към стълбата. — Изведнъж се сети нещо и погледна към Силк. — Ти добре ли си?
— Щеше ли да гръмнеш и мен, както стоях до Спаклър?
Тя се изкикоти от отшумяващото свръхнапрежение.
— Как можа да си го помислиш? Той е твърде ценен жив. Но не го знаеше.
Силк не й повярва.
— Не искам да се връщам у дома — размрънка се Спаклър. — Моля те, защо не ме оставиш на мира? Пред никого няма да се изтърва, заклевам се!
— Млъкни!
„Пред кого за какво няма да се изтърве?“
Силк се учуди. Не откриваше никакъв смисъл в думите на извратения нещастник. Нали трябваше да изпее имената на изменниците? Защо смята, че ще постигне нещо точно с обещанието да не приказва? Да не си е помислил, че Зия и той са от неговите хора? А и Силк не се усъмни нито за секунда, че агентката щеше да застреля Спаклър без колебание, ако наистина имаше опасност да й избяга. И това също не се връзваше с поредната чута от устата й измислица.
Стига се е возил, време е да хване кормилото. Дойде му до гуша. Или вече ще научи истината, или се дърпа настрани. И ако този път надуши дори намек за гнила воня в приказките й, изчезва като призрак, колкото и да е страхотен сексът с нея. Изобщо не беше такъв глупак, за какъвто тя очевидно го смяташе. Време беше да й покаже колко се е заблудила.
28
Човешкият ум и възприятия понякога са способни на невероятно нелепи изпълнения. Както вървеше по стъпалата след Зия и пленника, Силк изведнъж откри, че приятно оцветената мазилка на къщата никак не се връзва с гладкия бетон на стълбата. Сградата — в радващо очите кафяво със светъл кремав оттенък, а стъпалата — в грозно зелено, направо отровно. При това боята се бе изтъркала тук-там от безбройните минали по нея подметки и сивите петна изобщо не подобряваха впечатлението. Подсилваше го и разпиленият по склона боклук от обърнат контейнер. В този приятен квартал беше твърде странно да се натъкнеш на подобен вандализъм…
Двамата пред него почти се бяха изкачили до равнището на улицата, а главата на Силк тъкмо се показа, когато цветът на стъпалата разтърси като мълния паметта му. Стреснато огледа улицата — ето го зеленото „Мицубиши“, както подозираше.