Пушката в ръцете на Силк нямаше никакъв прицел. Той просто я стисна силно, протегна я малко по-напред като дебел стоманен показалец и натисна спусъка. Оказа се с голяма хлабина, не задейства ударника веднага…
Пред него се взриви бомба. Ушите на Силк звъннаха, обгърна го лютив дим, когато пушката почти изскочи от ръцете му. Каква беше тази гадост?…
По мишето лице изригнаха ситни червени кратерчета и Силк видя как едното му око се пръсна. Ръцете на дребосъка изведнъж се разпериха нагоре, после той отлетя сгърчен назад. Блъсна се в чернокожия и двамата паднаха. Край тротоара нямаше предпазен парапет и те се затъркаляха надолу по склона.
Мамицата му! Застреля ги!
— Колата! — пронизително извика Зия.
Обърна се към нея. Тя притискаше дясната си ръка към раната, с лявата се подпираше и се опитваше да стане.
— Силк, колата!
Той понечи да тръгне, но краката му се бяха превърнали в пънове.
— Чакай да ти дам картата.
Зия извади малкия правоъгълник от джоба на панталона си.
Раната й май не кървеше силно — на ризата се виждаше петно колкото монета, нищо повече. Тя подхвърли картата към него.
— Размърдай се най-после!
Когато успя да завие и се върна при тях, Зия се бе изправила и се мъчеше да извлече трупа на Спаклър към улицата. Силк се пресегна и отвори дясната врата.
— Помогни ми да го вкараме вътре.
— Зия, той е мъртъв!
— Знам. Помогни ми!
За пръв път схвана какво означаваше изразът „тежък като мъртвец“. Както и да хванеше трупа, някаква част от него оставаше сякаш залепена на тротоара. Най-сетне успяха да набутат Спаклър на задната седалка. Стори им се, че мина цяла вечност, но не бяха повече от четири-пет секунди.
— Тази рана трябва да я погледне лекар — намръщи се Силк.
После се озърна към надолнището, но оттук двамата мъже не се виждаха.
— Засега ще стискам зъби. Куршумът мина само през широкия ми гръбен мускул, нямаше време да се пръсне.
Изведнъж тя шумно подуши въздуха.
— Какво?…
— Имала съм късмет. Усещаш ли миризмата?
Силк вдиша дълбоко. Вонеше на… на прегорели филийки. Не съвсем същото, но…
— Отрова — спокойно каза Зия. — Смърди от куршумите в Спаклър.
Господи!
— Ами онези?
Махна през рамо към склона.
— Ченгетата ей сега ще се струпат тук. Искаш ли да ги посрещнеш?
Силк включи двигателя.
Кинг беше опитен атлет и умееше да пада. Претърколи се по хълма, без да пострада сериозно. Удари си единия лакът в нещо ръбато и си скъса ризата, но можеше да бъде и много по-зле. Накрая се спря в ръждясалата рамка на някаква пералня и ударът го зашемети в първата секунда, но когато се изправи, установи веднага, че нищо не си е счупил или изкълчил. И нито една сачма не бе стигнала до него…
Плъхчо лежеше малко по-нагоре. Той бе изтеглил по-лоша карта в играта. Не помръдваше, захлупен по лице.
Кинг изпълзя при него и го преобърна.
Мъртъв. Сачмите бяха превърнали лицето, врата и гърдите му в кървави парцали. Както изглеждаше, пробилата окото му бе проникнала в мозъка, довършвайки го мигновено.
Кинг си напомни, че трябва веднага да се отдалечи от мястото. В такъв квартал някой вече непременно бе съобщил за стрелбата. А полицейският коптер кацна недалеч оттук.
Погледна за последен път трупа. Плъхчо не носеше нищо, което би насочило ченгетата към Кинг. А и винаги използваше псевдоним, когато работеше с частния детектив, така че и старателното ровене във файловете му нямаше да доведе разследването доникъде.
Стига да не го спипат тук.
Втурна се към взетата под наем кола. Изобщо не се забави да прибере падналата до Плъхчо пушка. Нека полицията се занимава с оръжието — колкото повече объркващи подробности, толкова по-добре. Предавателят си стоеше в гърба на Силк. Пак можеше да открие обектите си, ако не допусне да се отдалечат прекалено. Кинг предполагаше, че Спаклър и жената са отдавна мъртви — видя с очите си, че и двамата бяха улучени от куршумите, които той и дребосъкът изстреляха по тях. Вбесяваше го фактът, че Силк е проявил самообладание да натовари труповете в своята кола, но ако успееше да го хване, преди да се отърве от тях, не всичко щеше да е загубено.
Докато се отдалечаваше, чуваше лая на разярено куче.
Раната започваше да смъди. Зия знаеше, че трябва колкото се може по-скоро да я почисти — високоскоростните куршуми не бяха опасни сами по себе си, стерилизираха раните с горещината си, но вкарваха в тялото нишки от дрехите. Наистина й провървя невероятно, че отровата не успя да проникне в нея.
По-късно ще се занимава с това. Сега трябваше да се измъкнат.
— А как са ни проследили? — ненадейно попита Силк.