— Какво?
— Абсолютно сигурен съм, че чернокожият беше същият, който влезе в къщата ми с взлом, а после ни подгони, преди да се махнем от Хана. Е, как ни е открил?
Зия завъртя глава.
— Де да знам…
Тук движението не беше толкова претоварено. Отдалечаваха се бързо от злополучното място. Силк включи навигатора на колата и се ориентира по картата за пътя до летището.
— И тъй, дори да не са ни изпускали от поглед от Хаваите до Ел Ей — а не ми се вярва, защото ги нямаше в совалката, как ни настигнаха? Все се озъртах дали няма да видя някъде онзи здравеняк, но го забелязах чак сега на хълма — беше в зеленото „Мицубиши“ и трябваше да ти кажа веднага…
Твърде интересен въпрос, призна си и Зия. Как ги бяха намерили?
— Някакъв електронен „бръмбар“ — досети се тя. — Прикачили са го на единия от нас.
— Не разбирам. Нали си сменихме дрехите и нямахме никакъв багаж…
— По дяволите, Силк, не знам! Току-що ме гръмнаха, остави ме да се опомня малко.
Вярно беше, но не я оправдаваше. В момента профанът Силк мислеше по-прозорливо от нея, професионалистката. Лошо, дори много лошо.
Той примигна и се взря в картата на екрана.
— Извинявай.
Следващите няколко минути минаха в тежко мълчание. Колите по пътя започнаха да стават повече и му се наложи да намали скоростта.
— Силк, добре ли си?
— Ами не съм. Стрелях по онези двамата. Убих ги.
— Или те, или ние. Имаше ли някакъв избор?
— Още са ми пред очите — как падаха, а лицето на дребния… Гади ми се, щом се сетя.
— Поне си жив, за да ти се драйфа. Ако не беше стрелял, щяха да ни очистят. Прословутият закон на джунглата — правиш каквото трябва, за да оцелееш.
Той поклати глава унило.
Разбираше го. Горкият… Затъна до уши в нещо напълно безсмислено за него, а вече стана и убиец по неволя. Съчувстваше му.
Е, ако се измъкнат, ще се погрижи за него. Изобилието от приятни усещания може да заличи почти всяка болка.
29
Силк сам не знаеше какво да очаква, щом стигнат да летището, но всъщност не ги сполетя нищо особено. Зия успя да забрави за малко мъчещата я рана и така прибра назад гънките на ризата си, че кървавото петънце да не се вижда. Поговори с жената на гишето за въздушни машини под наем, представи й всички необходими документи, уреди плащането наглед без никакви проблеми.
Върна се при изнервения Силк и каза:
— Готово, вече си имаме самолетче.
— Какво успя да измислиш, за да го уредиш?
— Че какво да измислям? Имам диплом на пилот, солидна кредитна линия и всъщност повече не ти е нужно, за да ти дадат малка машина. Разбира се, щом въведем плана на полета, ще трябва да почовъркаме компютъра, за да не издаде накъде сме се насочили, а и ще пробутаме някой и друг номер, когато прекосяваме граници. Но, общо взето, се отърваваме от всякакви затруднения, щом се издигнем във въздуха.
— А ти ще ми кажеш ли най-после истината?…
— Силк, вече ти…
— …защото ако нямаш такова намерение, не мърдам оттук. Ще се предам на местната полиция, пък каквото ще да става. Зия, само преди четвърт час аз убих двама мъже.
Тя въздъхна, вперила в него малко премрежения си поглед.
— Добре, добре… Щом излетим, обещавам да ти обясня всичко до последната дреболия. Бива ли така? Ще…
Клепачите й трепнаха, олюля се. Той протегна ръце към нея разтревожен.
— Зия, какво ти е?
— Ами… Добре съм си, само ми прилоша за секунда. Хайде, нека сега измислим как да вкараме Спаклър по-незабележимо в самолета.
— Но защо?!
— Трябва непременно да изхвърлим трупа в океана, за да не го намерят никога.
— Пак те питам — защо?
— Моля те, щом се махнем оттук, всичко ще ти разкажа. Обещавам!
Силк усети топлината на ръката й и през ризата си.
— Този път няма да стане — озъби се неотстъпчиво. — Вярно, забавлявахме се чудесно, та чак затъпявах замалко, но не ми стига в момента. Или започваме да спазваме моите правила, или край на играта.
Тя се засмя уморено.
— Да знаеш, че започвам все повече да те харесвам. Съгласна съм. Чуй ме — ако Спаклър попадне жив или мъртъв в ръцете на противниците ни, ще научат нещо, което още не е добре да знаят. Дори да не ми вярваш за нищо друго, това поне е истина. Исках да го опазя жив, но и като труп е не по-малко опасен.
Силк изобщо не проумяваше какво се опитва да му каже. Но поне пред себе си признаваше, че никак не му допада идеята да се остави в ръцете на закона и да обяснява всички щуротии — шпиони, убийства, перверзни типове…
— Дадено. Само да не ми пробуташ поредната порция залъгалки, защото изчезвам.
— Споразумяхме се, значи…
Откровено казано, Зия се чувстваше като купчина кравешки говна. Разбира се, очакваше раната да я боли, но вече я налягаше слабост, започваше да я тресе, а главата й сякаш олекваше като надут балон с всяка минута. Случвало се бе да пострада и по-неприятно, без да изпадне в шок. Изведнъж й хрумна друго, твърде вероятно обяснение — може би малко количество от отровата все пак проникна в организма й. Съвсем мъничко, иначе вече щеше да е мъртва, обаче веществото, използвано в подобни куршуми, обикновено беше достатъчно мощно. Дори само няколко хиляди молекули създаваха сериозни проблеми на засегнатия.