— Чудничко леговище. Някаква кална рекичка насред джунглата. Защо отиваме точно там?
— Защото там можем да получим помощ от хора, на които имам доверие.
— Но какво се?…
— После, Силк. Нека първо излетим. Сега трябва да препипам компютъра, за да ни откара където искаме, но да съобщава на собствениците си, че сме се запътили накъдето им казахме.
— И това ли можеш да направиш?
— Нима си мислиш, че е много трудно?
Кинг не получаваше сигнал.
Вярно, обсегът на устройството не беше особено голям, а градското пространство наоколо просто звънеше от електронен шум, който винаги объркваше комуникациите. Затова в момента се осланяше на прастар и бавен метод за засичане — кръстосваш територията от север на юг или от изток на запад и се надяваш да уловиш сигнала. На компютъра щеше да му стигне и един-единствен път, за да определи къде се намира Силк.
Но успееше ли онзи да избяга от града, сериозността на затрудненията нарастваше неимоверно.
Кинг въздъхна. За кой ли път си въобрази, че контролира хода на събитията, и още веднъж, щом настъпи моментът за решителни действия, чу гадния смях на дъртата вещица, олицетворяваща в представите му злощастията. Имаше над какво да си поблъска главата. Всичко подсказваше пълен успех на нападението. А забърка още по-голяма каша. Да, късметът е щедър към някои, но спрямо други е твърде скъпернически настроен…
Спаклър беше мъртъв без никакво съмнение, освен ако шпионката е разполагала с противоотрова, каквато на Земята още не бяха открили. Не можеше да се е заблудил, че и самата тя беше улучена поне веднъж. Вероятно трябваше да я смята за премахната пречка. Значи оставаше само Силк. В непознат град, без помощници, преследван от Кинг и много по-могъщи сили… Докога би могъл да блуждае, преди да го заловят? Дори невероятна сполука като неговата все някога трябва да се изчерпи, нали? Непременно! Само трябваше Кинг да го открие, преди другите да са сторили това.
Имаше основание да допусне, че инфопаякът вече е осведомен колко скъпоценна е информацията, съдържаща се дори в трупа на Спаклър. Нали се погрижи да прибере и двете тела, после изчезна с наглед непостижима бързина. Когато Кинг се покатери на улицата, колата изобщо не се виждаше. И макар че самият той също не се забави, за да избегне може би фаталните разправии с полицията, още се чудеше как обектът бе успял да излезе от обсега на следящото устройство. Надяваше се отчаяно миниатюрният приемо-предавател да не е бил повреден по време на престрелката. Защото иначе се проваляше окончателно.
Тази мисъл като че се оказа достатъчна да раздвижи незнаен процес във Вселената и изведнъж прозвуча жадуваният сигнал.
Кинг се разсмя гръмогласно. „Благодаря ви за дребните добрини, богове, ако все пак ви има…“ Беше справедливо да му помогнат, след като го измъчваха толкова дълго.
До картата светнаха точните координати. Мястото беше само на няколко километра. Превъзходно. Надпреварата още не е приключила.
— Това би трябвало да е достатъчно — въздъхна Зия. — Програмата на полета е заложена, компютърът ще ни прикрива и в момента сме девети на опашката за излитане. — Тя изви глава към Силк. — Между другото, ще можеш ли да пилотираш това самолетче?
— Не ми се вярва, макар много да ме бива с триизмерните симулатори.
— На какви си се упражнявал?
— Обикновени игри за съжаление. Познавам основните контролни системи, но никога досега не бях сядал в истинска пилотска кабина.
Зия вдигна рамене.
— Както съм го нагласила, май и шимпанзе не може да обърка нищо, но знам ли те какъв номер ще успееш да извъртиш…
— Непоклатимо доверие… — промърмори Силк и тя се усмихна бледичко. — Как си?
— Ами добре. Куршумът трябва все пак да е ръснал малко отрова, докато е минавал през мускула.
Той усети как го бодна лошо предчувствие.
— Има ли нещо, с което да ти помогна в момента?
— Не се сещам. Или ще ме довърши, или ще се оправя. Ако ритна камбаната, трябва да знаеш, че през повечето време ще летим над океана. Вържи нещо тежко на Спаклър и го пусни във водата, за да върви по дяволите и да не причинява повече главоболия. Като пристигнеш в Ика, кажи на моите хора какво е станало, те ще се оправят по-нататък.
Силк я зяпна.
— Смръзвам се, като те слушам…
Зия притисна по-плътно слушалката към ухото си, за да чуе съобщението на ръководителя на въздушното движение.