Такъв си беше скъпият му родител — затъпял и озверял наркоман. В деня, когато навърши седемнадесет, Кинг загуби търпение. Баща му пак се разбесня и посегна да го блъсне в стената, Депард за миг също се прости с разсъдъка си и с точен удар в брадата го просна по гръб. И двамата така се стреснаха, че всякакво желание да продължат схватката се изпари от главите им.
— Знаех си аз — измрънка втръсналият глас. — И собственият ми син само гледа как да ме прецака.
Кинг отиде в стаята си, натъпка каквото можа в два сака и се махна, обзет до вманиачаване от едничката мисъл — по нищо да не прилича на изкуфелия дъртак. Ще се образова, ще стои настрана от примамливите отрови, ще овладее сприхавия си нрав и ще преуспее. Независимо от препятствията по пътя…
Поклати глава и се постара да прочисти съзнанието си. Постигна почти всичко, към което се стремеше. В избраната област беше подготвен не по-зле от всеки друг. Дори и в момента разполагаше с достатъчно стандарти в банковите си сметки, за да живее без лишения и без да припари до социални помощи. Ако откриеше отново набелязания обект, скромното му богатство щеше да нарасне хилядократно. Нито веднъж не се изложи на опасността от пристрастяване към каквато и да е химия. И почти през цялото време контролираше своя излишно разгорещен темперамент. Не му се вярваше, че неговият баща би изпитал гордост от всички тези успехи — напротив, щеше да се изяде от глупава завист. Но нямаше и желание да вижда стареца, макар понякога въображението му да се развихряше: „Огледай ме добре, нещастнико! Ти никога не си и мечтал да направиш това, което аз мога.“
Но ако не настигнеше Силк и не се сдобиеше поне с трупа на онзи аусвелтер, не би имал особен повод да тържествува.
И как да се захване отново с начинанието си?
Надървеният член на този тип й се струваше голям колкото неговите месести окосмени ръце. Но Зия си знаеше, че може да го поеме и да го изсмуче до сухо — какъв проблем има, нали много я биваше в това? Той се намести между краката й, за да го вкара — не виждаше лицето му, но знаеше, че трябва вече да го е срещала някъде — и тя го сграбчи, придърпа го към себе си. И изведнъж чепът му се смали толкова, че дори не го усещаше. Безликият мъж напъваше припряно като хамстер, а Зия зяпаше тавана отегчено и го чакаше да свърши. После онзи изчезна. Тя влизаше в читалнята на библиотеката, а възрастната жена зад бюрото й помаха с ръка, даде й четец и касетите за Хансъм — прочутия агент, шетал из Уйварош по време на Търговската война, изпокъсал нервите на враговете дотам, че обявили награда от един милион стандарта за главата му. Не го хванали, разбира се, той се върнал преспокойно на Нова Земя и станал прочут герой след войната. Написал книга, снимали видеошоу за него. Зия го видя веднъж, беше на дванадесет години тогава — седеше в голямата зала, където той дойде да разправя преживелиците си. Но тъкмо се настани да чете и Силк седна на съседния стол, хлапе като нея. Усмихна й се и тя тутакси се захласна по него, също като в любовно холошоу. Хвана ръката й и тръпката беше толкова по-хубава от онзи път, когато чичо Лу си завря пръста между краката й…
Вече тичаше, но бавно, сякаш краката й затъваха в невидима кал, а зад нея сумтеше някакво чудовище. Страх я беше да се озърне, знаеше обаче каква ужасна твар я преследва. Искаше да я повали, да я убие, за да я схруска наведнъж. А тя чуваше само тежките чести удари на сърцето си…
Силк седеше на пилотското кресло и се напъваше да си изясни как да управлява самолета. Естествено, контролният пулт не приличаше много на онези в симулаторите, но, общо взето, се виждаше кое за какво служи. Можеше да се оправи и с компютъра, макар да бе разбърникан от Зия. Дано не се наложи… Всъщност всичко беше автоматизирано. При необходимост машината кацаше и излиташе без никаква намеса. Силк трябваше само да реши кога да подаде командите.
Разгледа картата. Първото спиране щеше да бъде след около три часа в южния край на полуостров Баха, на тридесет километра от градчето Тодос Сантос. Той порови в паметта си за остатъците от позабравения испански — Вси светии ли означаваше?
Макар самолетът да се грижеше самостоятелно за сложните процедури на полета, Силк не се съмняваше, че щом кацнат, ще трябва да поговори с някого за презареждането. Можеше да използва идентификатора на Зия — нали тя програмира предварително маршрута, вероятно компютърът вече е изпратил съобщение. Не беше съвсем сигурен какво ще стане. Реши, че е крайно благоразумно да се отърве от трупа на Спаклър. Предстоеше му неприятно преживяване, но в Южна Калифорния, където шареха на воля ченгета и от Щатите, и от Мексико, щеше да оплеска всичко, ако трябва да отговаря на въпроси кой, по дяволите, е този вкочанясал се тип в багажното? Надяваше се да не го притискат за състоянието на Зия — все ще измисли убедителна история за някакъв внезапен пристъп. Но дори идиот не би преглътнал обяснението, че карат горкичкия Том за погребение в родния му град, щом трупът дори не е в ковчег, затова пък е фрашкан с отровни куршуми.