„Светна ли ти най-после — Зия явно е някаква агентка, но какво ще кажеш, ако работи за своята планета? Не е ли по-правдоподобно, като си припомниш щуротиите, на които се нагледа?“
Изтръпна. Да, така вече виждаше някакъв смисъл в случките. Не се съмняваше, че е избягала от карантината, може би го лъжеше само когато казваше, че работи за Земята. При такава бъркотия от измислици и факти трябва да имаш много изострен слух, за да различиш звъна на фалшивата сплав…
„Ей, Силк, ами ако лошите типове, които гръмна, се окажат агенти на Службата за сигурност?“
Олеле…
31
Каква ли беше точната височина на дърветата, чудеше се Силк. Естествено, не ги виждаше в мрака, но сензорите на реактивната птичка ги откриха. Компютърът обаче му даваше съвсем приблизителна оценка за височината — плюс-минус пет метра, а така числото май ставаше опасно голямо. Мамка му…
Зия не се събуждаше. Изпъшкваше понякога, накрая цялата се обля в пот, но не реагираше на никакви дразнители. Първото кацане в Баха мина без премеждия. Самолетът рулира в края на пистата, двама мъже пристигнаха с малко камионче, напълниха резервоарите и отпрашиха, без да промълвят нито дума. Единият само вдигна палец — пожелание за лек път.
Силк замалко да се разтресе от страх, когато зави отново към пистата и пусна програмата за излитане, но само си изпокъса нервите за нищо. Всичко мина безупречно.
Втория път се приземиха в Куепос, Коста Рика, повтори се почти същата процедура. Който и да наглеждаше малките затънтени летища, знаеше добре, че трябва да си гледа неговата работа, без да си пъха носа в чуждата. Силк се почувства като в шоу с призраци.
Но вече бяха близо до екватора, скоро щяха да навлязат във въздушното пространство на Колумбия, а самолетът се бе снишил само на десетина метра над вълните, същински морски ястреб, търсещ риба. Пяната се виждаше дори на слабото звездно сияние в небето. Пред тях на брега имаше дървета, на стотина километра навътре — планини, а след още хиляда и двеста се намираше Ика.
Ако програмата на металния хищник не предвиждаше скорошно набиране на височина, щяха да се разбият в гората. А дори да отрежат мимоходом няколко клонки по върховете, отървавайки се невредими, после щяха да се пръснат като локвичка мастило в подножията на Андите.
Колкото и слабоват пилот да беше Силк, не можеше да влоши положението още повече. Усети как по бузите му се стичат капки пот, когато протегна плахо ръце към бутона за изключване на автопилота…
Самолетът започна да се издига внезапно, но гладко. Мина поне на петнайсетина метра над най-високите дървета. Силк изведнъж прозря, че Зия нарочно е въвела такива указания за полета — искала е да избегне радарите. Значи крилатото возило щеше да се носи плътно над повърхността, да набира височина или да се снижава според релефа.
Стига да не е сгафила в някоя пагубна дреболия…
— Как върви?
Ако не се бе вързал с ремъците към креслото, сигурно щеше да си пукне черепа в тавана на кабината.
— Ох!
Зия го гледаше, облегнала се до вратата. Той побърза да се освободи от ремъците и се надигна.
— По-добре ли си?
— Случвало се е и повече да се радвам на живота, но като гледам, ще оцелея. Задълго ли се отнесох?
— Станаха седем часа. Ударих ти една доза адреналин.
— Вероятно е помогнал. Къде сме?
— Над Колумбия. Току-що навлязохме.
— Добре.
— Радвам се, че това те успокоява. Значи ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса.
Тя опря ръка на рамото му, промъкна се и седна на пилотското кресло.
— Както искаш, но ми дай една минутка да проверя състоянието на самолета. Не си го пренастройвал, нали?
— Не съм.
— Спаклър къде е?
— Сега го вкусват рибите, както е гарниран с отрова.
— И половин победа е по-добра от никаква… — Тя докосна няколко бутона, прочете данните на холоекрана и кимна. — Имаше ли трудности при презареждането?
— Никакви. Дори не поискаха дума да разменят с мен. И двата пъти останахме на земята не повече от десет минути.
Тя се завъртя с креслото и вдигна поглед към него.
— Чудесно. Няма ли да седнеш? — посочи му второто кресло.
— Не. Схванах се вече.
— Май ще е по-добре да седнеш, да не ти се подкосят краката.
— Значи гадна работа, а?
— Боя се, че е така.
И той се настани в креслото.
Щом се убеди, че изчерпа възможностите си, Кинг отново се замечта за могъществото, което някога беше в ръцете му като служител от сигурността. Ако Силк не бе махнал предавателя от тялото си — и стига още да се намираше някъде на планетата — спътниците щяха да го открият за секунди.