Затова сега чакаше пред малък блок с апартаменти на Сънсет Бийч. Прозорците имаха изглед към залива. Тънката пясъчна ивица дори в този ноемврийски ден беше изпъстрена с хора, непознаващи страха от рак на кожата — мнозина дори не се мажеха с УВ-блокери. Възрастта на сградата личеше по леко проядените от соления влажен въздух стени, но пък такава охранителна система обикновено се срещаше само в много по-съвременни постройки. В такива ненатрапчиви местенца предпочитаха да живеят агентите от сигурността.
Седеше в колата, все още преобразен в чернокож, и наблюдаваше неуморно. Ако не грешеше, Мартин Пиърс не се бе преселил другаде. Разбира се, не обитаваше апартамента си под това име, а сегашната му самоличност се оказа недостъпна с обичайните средства като указатели и справочници. Но Кинг смяташе Пиърс за човек с твърде закоравели навици и трябваше да е още тук… при условие, че и досега е между живите. В такъв случай непременно продължаваше да работи в сигурността. Упорит и старателен, макар и лишен от въображение и амбиции. Задоволяваше се със средното си равнище в обработката на информация. Още преди петнайсетина години не проявяваше никакво желание да се раздели с уютното си местенце пред компютрите.
Въздъхна. Пиърс се бе издигнал до желаното от него положение и от този момент нататък просто продължаваше по инерция. Сега трябваше да е на около петдесет и ако не е бил осенен от внезапно увлечение по пластичната хирургия и тежките тренировки, сигурно още беше възпълен, плешив и — меко казано — грозноват. Кинг не се съмняваше, че ще го познае от пръв поглед.
Този човек можеше да влезе по всяко време в специалната мрежа, а достъпът до спътниците беше част от задълженията му. Вероятно го правеше дори от дома си.
Млада жена с къса коса и само по тънка ивичка плат на слабините си се плъзна на ролери по тротоара край колата. Кинг я изгледа, а тя се отблъсна поне метър и половина нагоре, изпъна крака в широк шпагат и отново стъпи ловко на гъвкавите си кънки. Малките й гърди подскочиха. Ухили му се и профуча нататък.
Той позяпа разсеяно голия й задник. Млада, пращяща от енергия и си въобразява, че ще живее вечно, дори никога няма да си ожули коленете с тези ролери…
Пак въздъхна. Животът си имаше хубавите страни, беше пълен обаче и с грозотия. Не му се искаше да стига дотук, предпочиташе да постигне целта си и без да пада до равнището на нищожество като Пиърс. И всяка погрешна стъпка можеше да му бъде последната — ако някой в сигурността стигнеше дори до най-лекото подозрение, че Кинг се е набъркал в тази история, преди да е приключил всичко и да държи в ръка скъпоценността, за да се пазари… Ще го изтрият от лицето на земята като файл с вчерашни новини. Надяваше се, че някоя по-сурова заплаха ще стигне, за да изтръгне нужната му информация от Пиърс, а после щеше по принуда да се отърве от човечето, за да не се разприказва. Жалко, но какво друго му оставаше? Събитията отново му се изплъзваха и лесни решения просто нямаше. Налагаше се да рискува. Вече загуби твърде много. Спаклър беше мъртъв, а агентката от Нова Земя и любовникът й му избягаха по въздуха. Вече са се отървали от тялото. Точно това би направил и той на нейно място. Досещаше се с каква задача са я изпратили тук — да прибере беглеца или да го очисти. А като не можа да се докопа поне до трупа, Кинг би получил несравнимо по-малко за сведенията си, без да представи друго неоспоримо доказателство. Затова беше задължително да хване шпионката и Силк. Ще ги накара да потвърдят откритието му и така може дори от руините на плановете си да извлече големи облаги. А част от него жадуваше залавянето им заради самата победа. На всяка крачка го изпреварваха — не защото бяха нещо изключително, а с късмет — и въпреки това се дразнеше. Време беше да си платят за хитрините.
Нисък, дебел и плешив мъж излезе от блока и се запъти към спирката на буса на близкия ъгъл.
Засменият Кинг отвори вратата на колата.
— Сигурно много си умувал, докато съм се излежавала отзад — подхвърли Зия.
Самолетът отново набираше височина. Гръмотевичната буря на север пръскаше достатъчно призрачна светлина, за да се различават в отблясъците назъбените върхове пред тях.
— Ами да, имаше за какво да мисля. Чудех се и дали да не те изхвърля заедно със Спаклър.
— И защо не го направи? — Той само вдигна рамене. — Добре де, кажи ми какво си измислил.
— За да знаеш как да нагласиш и този път лъжите си ли? Заври си ги отзад. Писна ми от твоите игрички. Мога да позная, че си от моята порода, защото и аз съм закоравял лъжец. Но защо да не си поиграем с истината, ей така, за разнообразие?