„Зия Реландж ли? О, някога беше истинска фурия, ама си довлече момче за игрички след една операция. Сега се рови в архивите на участък «Омега» някъде из пустинята Лайбея, нали?“
Това я чакаше, освен ако измислят още по-забутана дупка специално за нея.
Ама че гнус…
Тогава какво й оставаше?
Стрелна с поглед потъналия в мислите си Силк. Не може да го вземе, не може и да го остави да изпее всичко пред първия, който го спипа. Има ли друг изход?
„Не е нужно да се питаш, нали?“
Зия изсъска безмълвно на вътрешния си глас. Не искам да го правя!
„Правилно, как ще затриеш такъв тъпкач! Отвори ти врата към непознати земи, а? Само че у дома гъмжи от корави чепове, пред които той изглежда като недорасляк. Има с кого да се забавляваш, щом започна да ти харесва. Пък и в тъмното всички са еднакви, не съм ли права?“
— Вече не вярвам и в това…
— Моля? Каза ли нещо?
Тя примигна. Приказваше си сама, без да се усети. Наистина се е омотала на възел…
— Нищо, мънкам си под носа.
— Колко остава, докато стигнем?
Тя погледна екрана.
— Малко повече от час.
Силк промълви невесело:
— А би трябвало да съм те намразил…
Сякаш някакво животинче се разшава в корема й и се помъчи да избяга, тя се вледени.
— …но да пукна, ако пак не ми се иска да ти съдера дрехите и да те съсипя от чукане — още сега!
Зия съзнаваше много добре, че втурналата се по тялото й вълна от радост съвсем не е породена само от нагона. Не би могла да му се сърди, ако й обърнеше гръб след всичко, което му причини. А толкова й се искаше да я желае, дори…
„Не, само не си го помисляй!“
…дори да я обича.
— От хормоните е, няма от какво друго да е — промърмори Силк. — Само че…
— Само че какво?
Той поклати глава.
— И аз не знам вече.
Не можеше да крие истината от самата себе си. И той чувстваше същото. Не беше само заради секса.
Но това е ужасно! Ами ако тази магия — или каквито още натруфени имена са й лепнали — сериозно се е просмукала в тях? Веднъж прочете дълбокомислено твърдение, че много пътеки водели към върха на планината, защо някоя да не започва от разгорещеното боричкане в леглото и да свършва дявол знае къде? Без причина, ей така — просто се е случило?
Ама че гадост! Не е честно! Невъзможно е. Не може да се стовариш на главата на някого и изведнъж да хлътнеш по него.
Особено ако си принудена да го убиеш.
— Имаме още цял час — като в унес изрече Зия. — А компютърът си кара самолетчето и без да му се бъркаме.
Двамата протегнаха ръце едновременно.
Кинг успя навреме за суборбиталната совалка до Нов Амстердам, голям град на атлантическия бряг на Бразилия. Оттам можеше да се прехвърли с местна линия до Манаус, също голям град на хиляда километра югозападно, в Амазония. Естествено, данните от спътниците не позволяваха точно предвиждане къде ще свърши полетът на Силк, но елементарната триангулация на сигнала сочеше приблизително натам. Кинг знаеше колко гориво побират резервоарите на наетото самолетче — все някъде трябваше да кацне. Не забравяше, че има на разположение само няколко дни, за да се възползва от кодовете, които му даде Пиърс, после сигурността щеше да ги промени изцяло. Открият ли трупа, ще предположат, че всички достъпни на Пиърс тайни са били издадени. Насилствената смърт на някой от агентите винаги предизвикваше трескави усилия за подобряване на предпазните мерки.
Значи трябваше да открие Силк дотогава или поне да определи по-точно района. Колкото и обширна страна да беше Бразилия, вътрешността й далеч не беше претъпкана с хора като Лос Анджелис.
Първокласният салон постепенно се запълваше. Кинг се облегна в креслото си и премрежи поглед. През цялото време досега си мислеше или за финансовите облаги, или го тласкаше безсилната ярост, но всъщност се стремеше към съвсем друго. Награда, несравнимо по-ценна от парите и по-сладка от отмъщението.
Вечният живот.
Това щеше да е първото условие в пазарлъка му с онези, на които имаше намерение да предложи генетичното съкровище. Разполагаше с достатъчно неподправени знания за политиката и стигна до извода, че такова дълголетие не може да бъде направено изведнъж широко достъпно на Земята заради безбройните страшни проблеми, които щеше да породи. Обществото би потънало в истински кошмар наяве. Разруха на брака, тежки забрани върху раждането на деца, неизбежни още по-свирепи закони срещу всякакво насилие, иначе каква полза от безсмъртието, ако някой те пречука нехайно? И сега преждевременната смърт на хора, които с подходящи грижи можеха да доживеят до сто и двадесет години, се смяташе за трагедия. А ако ти предстоят хиляда, но те погубят още на петдесет? Ето това вече е трагедия…