Кинг се осмели да използва кодовете два пъти, преди да пристигне в Нов Амстердам. Веднъж по средата на полета и втория път малко преди кацането. Преносимият му компютър успяваше да се промъкне из комуникационните дебри и откриваше сигнала на предавателя. Силк още беше в Бразилия, но не продължаваше към Манаус. Според картата предавателят в момента беше в Ика, много по-навътре в страната.
Виж ти…
Питаше се какъв трябва да е следващият му ход. Тревожеше се, че каквото и да са намислили онези двамата, ще успеят да го направят, преди да застане лице в лице с тях.
Щом влезе в сградата на летището, веднага научи къде е офисът на фирмата за чартърни полети. Да, сеньор, тръгнете по коридор Д.
Да, сеньор, и в момента имаме пилоти на разположение. За нас ще бъде удоволствие, сеньор…
Кинг не разчиташе на позабравените си умения. По-добре беше да го откара професионалист. Вярно, цялото начинание му излезе прескъпичко досега и във време, и в пари, но щеше да си компенсира загубите хилядократно, дори тази дума беше прекалено бледа за онова, което щеше да му падне в ръцете.
От стерилната, точно регулирана атмосфера в малкия самолет попаднаха във влажна жега, но толкова рано сутринта още не напичаше непоносимо. Зия застана на пистата до Силк и се огледа. Как ли бе познал с каква неприязън си спомняше за своя чичо? Щом можеше да прониква толкова лесно през маската й, значи нейните дарби на професионалистка бяха отпрашили към Гнилите земи, меко казано.
— Не е толкова горещо, колкото си мислех — подхвърли Силк.
— Какво?
— Не сме далеч от екватора. Очаквах да е като в парна баня дори през зимата. Не е зле, напомня ми за Хана. — Тя вдигна рамене. — Сега накъде?
— Ще наемем някакво возило и ще се разходим с него.
Той едва не си разчекна устата в прозявка, но кимна. Протегна се, после се наведе и докосна обувките си.
— Не ти ли се иска да се проснем първо някъде и да подремнем? Направо съм смачкан. Малко сън няма да ми навреди.
— Ще се наспим, когато попаднем на място, в което да не се озъртаме през секунда. Да вървим.
Прозвуча по-остро, отколкото й се искаше — Зия беше настръхнала. Трябваше да си хване юздите отново. Тази бъркотия избуяваше като плевел в спретнатата й градинка и не знаеше дали да не изскубне натрапника. Е, да, бурен, ама никак не е грозен…
Подписа документите за хангарната такса, представи фалшивия си идентификатор заедно с другия, който скалъпи набързо за Силк, после нае електрокола, виждала и по-добри времена. Потеглиха на север от летището към резервната база и трябваше да минат през Ика.
Сънливо градче с не повече от пет хиляди жители, скупчени складове и малки цехове, редуващи се с шестетажни пластобетонови панелки. Леярната в покрайнините бълваше тъмен пушек в натежалия от влага въздух, други заводи нямаше. Миришеше на спиртни двигатели и тропически цветя. По улиците вече щъкаха мотопеди и триколки с педали, виждаше се по някой подранил пешеходец. Зия си спомни какъв беше животът в такова градче — познаваш съседите си, занимаваш се със своите дребни дела. Понякога се чудеше каква ли щеше да бъде, ако не бе поела по тази пътека. Ако си беше останала там, за да се омъжи, да си народи дечица, да поднася бира на местните в „Рибарска среща“. Поне знаеше, че животът й щеше да е адски различен от сегашния. Доскоро й се драйфаше, като помисли за това.
А сега? Вече не изглеждаше чак толкова ужасно. Още й харесваше играта, още искаше да надхитря противника, но Силк й размъти толкова ясната картинка на бъдещето. Май беше време да си я нарисува отново. Е, готова ли е да зареже всичко и да се махне от занаята?
Не.
А готова ли е да очисти Силк и да се прибере у дома с вестта, че поне предотврати най-големите беди?
Труден въпрос…
— Спри тук.
— Какво ти хрумна?
— Искам да се отбия в спортния магазин.
Зия погледна надясно, накъдето й сочеше той. Гъста мрежа пред пластмасови витрини.
— Но защо?
— Искам да си купя това-онова.
— Слушай, само след час ще бъдем там…
— Може и така да е, но картата показва, че голяма част от пътя криволичи през гъста джунгла. И ако някой изскочи измежду дърветата, искам да размахам срещу него нещо по-сериозно от чепа си.
— Ох, Силк, не знам, май вече се увличаш…
— Зия…
— Никой няма да ни нападне в проклетата джунгла.
— Тъй ли? А как ни откриваха досега?
Тя веднага сви към тротоара.
— Да пукна дано! Забравих, че трябваше да се проверим за „бръмбари“. Затъпявам. Силк, да знаеш, че ти си виновен с тоя секс до побъркване. Ама че съм гъска…
Мъжът зад тезгяха — собственик или продавач — се прозя и изстреля насреща им откос от думи на блеещ португалски. Беше нисък, с печални очи, сресана назад права черна коса и пищни мустаци. Силк веднага си спомни за моржа, който видя като малък в зоопарка.