— Кацаме след четвърт час — съобщи пилотът.
— Радвам се да го чуя.
И Хана можеше да се похвали с изобилна растителност, но пред тукашното буйство на природата би изглеждала като спретнат парк. Погледът на Силк се плъзгаше по наситеното зелено във всевъзможни оттенъци — толкова плътно, че на метър навътре в джунглата вече не се различаваше нищо. Някога имало сериозна опасност всичко това да бъде унищожено и, разбира се, големи площи от бившата джунгла сега бяха разчистени, но остатъкът не изглеждаше никак жалък. Надвесваше се над пътя сякаш с явната заплаха да погълне макадамовата настилка, ако само за миг отместиш поглед встрани. Ако местните хора не разчистваха непрекъснато, по просеката щеше да плъзне килим от увивни лози и лиани, а след няколко години нямаше да има и помен от човешката намеса. Тук-там клоните образуваха сводове на зелен тунел над пътя.
— Изумително… — промърмори Силк.
— Така си е. Имаме такива диви места и на Земя-2. Кара те да се чувстваш като буболечка, нали?
— Ъ-хъ.
Тя съвсем точно позна мислите му. Човек лесно можеше да си представи как полуголи диваци изскачат от гъсталака, размахали копията си, или как петнисти едри котки дебнат, за да повалят в пръски кръв плячката си.
— Е, ще ми кажеш ли какво трябва да стане, като стигнем до тази ваша база?
Тя не отговори веднага.
— Ами… Нека първо се доберем дотам. И ще трябва да… да обсъдим няколко варианта.
Той побърза да се загледа в зелената плетеница край пътя. Ясно, Зия не искаше да приказва откровено, а незнайно защо този път нямаше желание да я тормози. Може би вариантите, които спомена, никак не й харесваха.
Сигурно и на него нямаше да му допаднат, като ги научи.
Просеката през джунглата криволичеше налудничаво и Зия успяваше да поддържа скорост като на умерено бърз бегач. Мостчетата над множеството потоци бяха тесни и в лошо състояние. По тях изобщо не биха могли да се разминат и две коли, какво остава пък за тежки камиони. Добре, че не срещаха почти никакво возило. И с тази поочукана бракма можеха да стигнат за по-малко от час, само че по прав равен път. Така май щяха да се влачат три пъти по-дълго. Сподели опасенията си със Силк.
Той кимна. Никой не ги застигаше, нито пък те подминаха подозрителна кола. Май засега нямаше причина за тревоги.
— Я погледни — изведнъж посочи той към своята страна на пътя.
На разчистено място двайсетина метра встрани стоеше някакъв мъж. Май си почиваше, след като бе отрязал дърво с моторния си трион. Изгледа ги и пак се захвана с работата си. Носеше прокъсана тениска и шорти, бе се разкрасил и с яркосиня памучна кърпа на врата. Беше як и мургав, навсякъде по дрехите му избиваха петна пот.
— Ето ти я местната промишленост — подсмихна се Силк.
— Кой знае… Може да е наблюдател от базата. Ако аз бях на тяхно място, щях да разположа по един човек в двете посоки, за да ме осведомяват навреме за непознатите. Има да се влачим още поне час, значи им остава достатъчно време да скрият всичко, което не бива да виждат разни натрапници.
Тя се справи с още два остри завоя, преди Силк да заговори отново.
— Наистина ти харесва, нали? Играта на криеница, опасностите?
Зия се усмихна не особено весело.
— Да, игра е. И понякога е опасна, но е страхотно изпитание на силите. Излагаш се на рискове, понякога се изпречваш на смъртта, за да видиш ще успееш ли да отскочиш навреме от пътя й. Силк, така се чувствам жива всеки миг. Знам, че мога да се подхлъзна, но си вярвам, че няма да ми се случи. Трудно е да се бориш с такова чувство…
— Вече се убедих каква тръпка е.
Тя го погледна.
— Виж, не знам дали те топлят извиненията ми, но много съжалявам, че те забърках. Е, не съм съвсем искрена.
Ръката й се плъзна по крака му.
— Ами ако те бях изхвърлил от бърлогата си, като ми се натресе? Можех и да повикам ченгетата.
— Аз те изпързалях. Злоупотребих с мъката ти за твоята убита партньорка. И това влиза в занаята…
Самата Зия се стресна, когато изтърва тези думи, но Силк не изпита нищо. Отдавна знаеше.
— Не можеш да изпързаляш честен човек.
Притисна с длан ръката й към бедрото си. Беше изтощен, искаше да се наспи, да мързелува цяла седмица на плажа, да се тъпче с вкуснотии и да забрави за света. Само че това бяха безсилни напъни на въображението, а фантастичните преживелици напоследък — неумолима действителност.
— И аз съм професионален лъжец. Много ме бива, да знаеш. Имам страшно наострен слух за истината и още отначало знаех, че много неща криеш от мен.
— А защо не ме разкара?
— Де да знам. Отчасти заради Мак. И защото много ме теглеше към теб, както не ми се беше случвало. Сигурно бях и любопитен. Може пък и на мен да ми се е приискало да се изсмея в мутрата на оная костеливата, дето всички ни прибира накрая. Не знам, но няма значение, нали?