И макар че понякога най-доброто скривалище е сред гъстата тълпа, зависи какво се опитваш да скриеш. Няколко хиляди квадратни километра джунгла също не са за пренебрегване.
Кинг зави и се насочи към пътя на север. Знаеше с какво возило разполагат обектите и щеше да провери всяко възможно убежище, докато накрая ги открие.
— Остават само около два километра — успокои го Зия.
Силк си пое дълбоко дъх.
— Ами добре, щом е така…
След няколко завоя като нагънато въже стигнаха до по-тясно отклонение вдясно. Зия провери по километража на колата какво разстояние са изминали. Тук трябваше да е.
Още около километър по неравната просека и се озоваха пред груба, но наглед здрава стоманена решетка. Тук гъсталакът настъпваше още по-смело да погълне пътя, почти опираше в портата. Видяха и евтина електронна ключалка на единия бетонен стълб.
— Ей сега ще се оправя с това — обеща Зия.
Закри с тялото си клавиатурата и набра седем символа. Решетката се плъзна встрани.
Тя пак седна зад волана, а Силк попита:
— Как успяваш да запомниш всичко това? Гангстерски жаргон, тайни скривалища, кодове за ключалки на половин галактика от твоята планета?
— Все едно ходиш на училище, това е. Тъпчеш си го в главата и непрекъснато те проверяват. Работят упорито по вирусното запаметяване, но още не дава сигурни резултати. Нали се сещаш — заразяват те и на сутринта се будиш с още един чужд език в главата. А с кода е лесно. Стара шегичка между оперативните агенти на Земя-2. Началството се мръщи, но на нас не ни пука. Всички не особено важни и секретни ключалки се програмират с една и съща седембуквена комбинация — п-р-е-е-б-а-н. Не е трудно да се запомни, нали?
Той поклати глава и си замълча.
Още километър из джунглата и най-сетне се добраха до мястото. В средата на обширна разчистена площадка се издигаха четири здания като вкопани в земята половинки на грамадни тръби от полупрозрачна синя пластмаса. Най-дребното би побрало за нощувка поне петнайсетина души, а най-просторното — четири буса за по петдесет пътници. Всички врати бяха затворени.
Пълна тишина, в която дори бръмченето на електромотора се чуваше твърде силно. Зия го изключи и двамата се заслушаха напрегнато.
— Нещо не е наред…
Силк се взираше ту в постройките, ту в нея.
— Какво те безпокои?
— Повечето ни агенти в базата са добре платени местни хора. Има и поне един от Нова Земя. Ако са тук, вече знаят, че идваме. Или онзи здравеняк на пътя ги е предупредил, или ключалката е пуснала някаква аларма. И за да не продухат прикритието си, трябваше вече да се преструват на засмени и бодри учени.
— Може да се излежават до късно.
— Ще видим. Защо не сложиш стрела на твоята играчка?
Силк преглътна на сухо, но веднага докопа арбалета.
— И би ли ми подал ножа, който си пъхнал в панталона си?
Зия подхвърли ножа, за да прецени как е балансирано острието, прибра го в канията и я затъкна отзад на кръста си.
— Ето ти го и плана за действие. Отивам да почукам на вратата. Ти също излизаш, оставаш обаче до колата и внимаваш арбалетът да не се вижда откъм сградите. Не ме изпускай от поглед. Вероятно тези типове просто са се отпуснали от безделие. Но за всеки случай ме прикривай.
— Ясно.
Тя шумно си пое дъх, издиша бавно. Опитваше се да прогони всякакво напрежение от психиката си, но кръвта й направо вреше от мрачни предчувствия. А вътрешният глас вече съскаше: „Тук е зле! Омитай се веднага!“
Майсторката на занаята мислено вдигна рамене — няма как, сладурче. Оттук минава пътят към дома. Накъдето и да се махна от това място, ще стане по-зле.
„Нима? А може и да се отървеш. Изчезвай на секундата!“
Хладнокръвната професионалистка врътна глава. Съжалявам, но това е положението.
Зия излезе от колата и тръгна към най-близкото здание.
Силк отпусна заредения арбалет до краката си — колата го скриваше до гърдите, стоеше с левия хълбок към сградата. При опасност можеше да вдигне оръжието към рамото си и да пусне стрелата, без изобщо да пристъпя.
Устата му съхнеше, сърцето заблъска по-бързо и силно. Отпусни се бе, човек. Все едно си на надстрелване. Знаеш си работата, само дишай по-бавно, съсредоточи се…
„Това не ти е състезание, хитрецо. Какво ще правиш, ако някой с пушка изскочи оттам? Ще му забучиш една стрела, а?“
Нали стрелях по онзи едрия, като бягаше от къщата? И никой не намери стрелата, значи си я е отнесъл…
„Тогава беше пощурял от паника. Сега е друго — трябва да го направиш, без да ти мигне окото.“