Той стана и се завъртя в кръг.
— Ето там.
Зия примигна.
— Как позна? Нали криволичихме непрекъснато, за да им избягаме?
— Просто знам. Още от момче мога да намеря пътя към място, което вече съм огледал веднъж.
Той пак седна.
— Полезен инстинкт.
Помълчаха, за да си поемат дъх, после Силк попита:
— Зия, все пак какво ще правим сега? И какво е истинското ти име, между другото?
— Истинското е Зия. Не биваше да ти го казвам.
— А защо се изтърва?
— Да пукна, ако знам — въздъхна тя.
— На другия въпрос ще ми отговориш ли?
Зия се облегна на дърво с гладка кора и сплете пръсти около едното си коляно.
— Вече ти казах — стъпка по стъпка…
— Стига скапани глупости! — сряза я той.
Тя го зяпна.
— От нас двамата ти си чуждата агентка. Искаш да докопаш онази ракетка в големия хангар и да си изнесеш дупето в орбита, откъдето ще те приберат и — хайде, право вкъщи! Дойде да прибереш Спаклър, само че той вече е изпапкан от рибите в океана, значи нямаш повече работа тук. Трябвало е да се погрижиш по един или друг начин никой да не рови в генетичните му подобрения. На рибите не им е пукало дали е някакъв мутант по принуда, те и бездруго пред никой няма да се раздрънкат. Но какво ще кажеш за мен? Разправи ми предостатъчно, за да затъна до гуша, нали така?
Зия не каза нищо, пръстите й се разтвориха полека и дясната ръка се плъзна небрежно зад гърба. Той не забравяше, че ножът е втъкнат в колана на панталона й, но не можеше да спре напиращия поток от думи.
— Няма да си позволиш просто да ме зарежеш тук. Все някой ще ме хване — хората на онзи едрия или други шибаняци. Всичко ще измъкнат от мен, значи съм опасен почти колкото Спаклър.
Зареденият арбалет беше опрян на коляното му, а дясната му ръка стискаше дръжката. Би успял да го насочи към нея и да натисне спусъка, преди тя да замахне с ножа, колкото и да беше бърза. А ако се съди по положението на ръката й, тя вече напипваше оръжието.
А беше ли способен да я прикове към това дърво? Убеди се, че в самото действие нищо нe го възпира — колко ли хора вече гръмна или простреля? От инфопаяк се превърна в убиец много по-лесно, отколкото би му хрумнало. Е, да, всеки път беше при самозащита, само че го стряскаше почти пълната липса на угризения. Просеха си го, нали така? А ако знаеше точно кой е убил Мак, щеше да му пръсне мозъка без миг колебание…
Господи! Започваше да се плаши от себе си.
И тъй? Можеше да натисне спусъка. Но щеше ли да го направи?
Не. За нищо на света. А това беше още по-страшно.
Промени го не само новооткритата безцеремонност в пречукването на хора. Зия го изтръгна с корените от предишния живот и полека започна да означава нещо за него. Съвсем не беше сигурен дали думата „любов“ подхождаше, но да я убие беше немислимо. Щом е решила да му клъцне гърлото, няма да я спира.
„А бе, ти пак си превъртял! Кретен смотан, помръдне ли, забий й стрелата!“
Не…
— Подръж това за секунда, може ли? Искам да се изпикая.
Обърна арбалета с приклада към нея и й го подаде.
Що за чудо?…
Зия пое оръжието от ръцете на Силк и го изгледа ококорено, а той й обърна гръб и се отдалечи на няколко крачки.
„Знае.“
В стомаха й се размърда някакъв студен гущер, напираше да излезе. Силк знаеше, че е стиснала дръжката на ножа и се готви да му скочи. А можеше преспокойно да я набучи на шиш с този арбалет.
И реши да не го прави. Даде й своето оръжие и обърна гръб, за да й улесни живота. Не й се налагаше дори да го погледне в очите, когато го убива.
Защо?
Вече не се съмняваше, че той не е от плашливите. Премахна в движение трима или четирима от противниците, но въпреки че сега всички преимущества бяха на негова страна, пропиля шансовете си. А не успя да го заблуди — Силк знаеше, че й е в тежест, че не може да го остави жив.
Ох, да му се…
По падналите листа шурна струя. Господи, този тип наистина пикаеше!
Той свърши, оправи си панталона, постоя така още две-три секунди. Въздъхна и се обърна с лице към нея. Целият се тресеше.
— Ти си смахнат… — дрезгаво изрече Зия.
Силк само разпери треперещите си ръце.
— Луд, побъркан! Как можа?! Знаеше, че бях напипала ножа, нали? Толкова ли ти се умира?!
Той заклати глава и отпусна ръце по тялото си. Заговори тихо, почти шепнеше.
— Не искам да умра. Но сигурно наистина съм луд, щом… щом предпочитам да е така, вместо аз да те убия.
Нещо я преряза през сърцето. Никой не бе постъпвал така с нея. Захлипа.
— Как можа да ми причиниш това, Силк! Не знам какво да правя! — Стана, изтърва арбалета и си избърса сълзите. — Не съм готова за това!