Гръмотевиците отекваха някъде далеч, вече ръмеше ситен дъждец.
Не, който и да им се противопоставяше, не беше от тукашните майстори на занаята.
Кой тогава?
Значи и други са научили какво е въплъщавал в себе си Спаклър. Агенти, решили да извлекат лична облага от информацията? Някой медик от карантината, натъкнал се на резултатите от тестовете, които е направила убитата партньорка на Силк, и е проумял какво означават?
Изтри лицето си и се наведе да мине под надвиснал клон. Естествено беше, че се мъчи да разгадае тайната, но едва ли имаше значение. Никой не би успял да открие Спаклър, тя си свърши работата, сега искаше само да се прибере вкъщи.
И да отведе Силк със себе си.
Направо й беше влязъл под кожата, нямаше спор. Не знаеше докъде ще стигнат, как ще продължи или ще свърши, обаче жадуваше да научи. Може и да не отърват кожата, но не тя ще му отнеме живота. Не беше способна на това, както и той не би мръднал пръст да й посегне.
Адски нелепо. Не „обичам те“, а „не мога да те убия“. Не звучеше никак романтично и все пак означаваше нещо…
Той спря пред нея.
— Остават двеста метра до базата.
— Ясно. Нека сега аз да вървя отпред. Старай се да ме следваш съвсем тихо.
— Не.
— Как тъй „не“?
— Ти имаш по-мощно и далекобойно оръжие. Аз ще вървя отпред, а ти ще ме прикриваш.
Прав беше и тя му го каза. Силк продължи към базата.
Облаците вече се разнасяха, макар до базата все още да не достигаше много слънчева светлина. Кинг се понамести в калта и провери пушката за трети път. Да лежи в тази гадост насред тропическа джунгла в никакъв случай не влизаше в плановете му, но човек прави, каквото трябва… А и бъдещите агенти на сигурността се освобождаваха насила от гнусливостта си още в първите седмици на обучението. Отхапа от намерения шоколад, после надигна прозрачното шише с минерална вода. Пак му се пикаеше, но като се сетеше какво му навлече тази естествена нужда още в началото на неговите злощастия, реши да търпи. Щеше да остане на тази позиция колкото е необходимо.
Зия изпълзя до Силк. Погледна накъдето й сочеше.
Четирима лежаха в калта. Носеха полувоенни дрехи, дори и жената. Бяха абсолютно неподвижни. До тях се виждаха доста поизбледнели в дъжда кървави петна.
Още трупове.
— Кой?… — започна Силк.
— Не знам. Моите хора не биха се облекли така, нали се преструваха на учени? Значи са от противниците.
— А кой ги е убил?
— Ето ти го и въпроса на деня. Не се сещам. Може само да са вързали моите хора, а онези са се освободили и са ги довършили.
— Сериозно ли говориш?
Тя си подъвка долната устна.
— Не. Мисля, че и нашите са в същото състояние като тези тук.
— Кой тогава?
— Де да знам! Току-виж, е някой незнаен играч, когото още не сме зървали.
Силк врътна глава притеснен. Ама че говна им се натресоха…
— Значи действаме според хипотезата, че в базата има някой, настроен крайно недружелюбно към нас. И е много пъргав, като гледам как се е разправил с четирима.
— И как точно действаме?
— Търсим го. Много, ама много предпазливо.
Зия престана да се чуди какво става тук. Най-важното беше да се измъкнат от този ад. Аварийното корабче трябваше да е настанено в най-голямата сграда… ако още беше в базата. Значи тя и Силк се промъкват в хангара, включват двигателите и се разкарват по дяволите, без да ги пречука онзи, който бе разчистил терена наоколо.
Къде би се спотаила, ако беше на негово място? Допускаше, че и той се е досетил за предназначението на уж безобидния самолет.
Постарал се е да вижда входовете. В сградата имаше два и тя би залостила единия, за да се занимава само с другия. Който и да отиде първо при блокираната врата, ще бъде принуден да заобиколи или да вдигне страхотен шум, докато я разбива.
Е, къде беше първокласната ложа за зрители?
Запълзя пред Силк, готова да стреля за частица от секундата. Още беше достатъчно сумрачно, за да вижда мятащата се по земята червена точица на лазерния прицел.
Храстите стигаха само на няколко крачки от задната врата на хангара. Зия показа с жест на Силк да не мърда повече и мина пет метра по-напред.
След няколко минути й се струваше, че наблизо няма никой друг. Върна се по корем при Силк.
— Никого не виждам.
— Добре. А сега?
— Отивам и се опитвам да отворя.
Той завъртя глава.
— Няма да стане. Трябва да отида аз.
— Моля те, не се прави на герой точно сега. По-опитна съм от теб.
— Признавам. Но това пушкало в ръцете ти може да гръмне осем пъти поред, а с арбалета пускам стрелата и чакам да ме очистят. Пак е по-добре ти да ме прикриваш.