— Съгласна съм. Върви.
Силк стигна до последните храсти, надигна се на ръце и притича на подскоци към вратата. Сграбчи дръжката на механичната ключалка и я натисна, но направената да се отваря навътре врата не поддаде. Върна се тичешком и се просна върху мократа пръст.
— Заключено или залостено.
Правилно. Никой не се опита да стреля по Силк, значи непознатият враг се бе погрижил за този вход. Ако само е заключил, би могла да разбие ключалката с няколко изстрела. Ще се вмъкнат бързо и ще бъдат в корабчето, преди онзи отвън да направи нещо.
Само че докато двигателите загреят до пълна мощност, вероятно ще загазят като прасе пред клане. Малкият орбитален апарат едва ли е брониран и няколко куршума стигат да го превърнат в купчина никому ненужен боклук. Ами ако вратата е залостена или барикадирана с варел пластобетон или нещо още по-тежко? Само ще вдигнат олелия и ще предупредят противника, че му идват на гости.
Не биваше. Оставаше да заобиколят към предния вход.
Обясни плана на Силк и той кимна безмълвно.
Започнаха да се промъкват встрани от хангара.
Кинг се извъртя на хълбок, отвори цепката на панталона си и започна да пикае. Късата тъмножълта струя се губеше в близката локва. От дърветата още капеше достатъчно шумно, за да се изгуби напълно допълнителният звук, дори ако някой се ослушваше наблизо. Свърши, доволно си нагласи панталона и пак легна по корем, стиснал пушката.
Веднага му стана по-добре.
Слънцето вече надничаше през облаците, пищната зеленина лъщеше и сияеше на светлината. Ама че богато на живот местенце! Дори зловещо с неизтребимостта си…
Нещо прошумоля вляво и зад него.
Кинг затаи дъх и наостри докрай слуха си, за да чуе какво ще последва. Ах, защо нямаше подръка някакви усилватели или поне бинокъл с поляризирани лещи, или пък инфрачервен сензор!
Пак съвсем слаб шум.
Последните капки от небето ли? Или е откъснал се лист, а може би някое животинче освобождава от падналата шума дупката на леговището си?
Да, вероятно. Или човек, опитващ се да стигне по-незабележимо до целта си. Промъква се към неговата позиция.
Внезапната увереност подтикна безпрекословно Кинг да се премести. Изпълзя изпод храста на границата на разчистената площадка. Отначало запълзя, после се изправи и затича приведен. Бързината сега беше най-важна. Трябваше веднага да си намери по-сигурно място. Но къде?
— Чу ли?
— Да. Някой се движи в гъсталака пред нас. Ще се опитаме да му минем отстрани. Ти заобиколи отдясно, отдалечи се на десет метра, после тръгни натам. И внимавай да не ме нанижеш на стрелата вместо него.
Силк понечи да запълзи, но се подвоуми.
— Какво има?
— Внимавай, моля те. Не искам да ти се случи нищо лошо.
Тя се усмихна.
— Същото важи и за теб.
Поклати глава след него. Е, вече беше по-добре от „Не искам да те убия“, нали? Направо обяснение във вечна и безсмъртна любов.
В момента това също не й помагаше да се държи като хладнокръвна и непоколебима оперативна агентка. Писна й да пълзи в калта. Панталонът и ризата й подгизнаха, скъсаха се тук-там. Коленете я боляха, дланите й бяха издраскани. Искаше да цопне във вана с гореща вода, да има подръка бутилка отлежало вино и два-три часа, за да кисне и да пие. Само че първо трябваше да оживее.
Когато стигна до края на гората, намери къде беше лежал доскоро врагът. Бе оставил ясен отпечатък от тялото си в меката пръст — явно беше висок и тежък. Наоколо витаеше някакъв амонячен дъх. Онзи сигурно се е изпикал наблизо и както й вървеше напоследък, тя непременно щеше да мине оттам.
— Зия? — обади се Силк с хрипкав шепот.
Видя го да я доближава, почти наврял лице в земята.
— Изчезнал е. Трябва да ни е чул и се е пръждосал.
Той се излегна до нея и смръщи нос.
— Уф…
— Какво става?
— Май току-що пропълзях през локвичка пикня.
Тя се засмя беззвучно.
— Хайде, да го намерим. Сигурно се е върнал в базата.
— Как тъй?
— Не навлезе в джунглата покрай нас, а не вярвам да е минал през онези гъсти тръни вдясно.
Зия се подаде между клонките на храста и погледна наляво. Нищо. Силк тъкмо се преместваше към нея, когато тя се озърна надясно и видя прегърбения мъж, подтичващ на около седемдесет метра от нея.
— Ето го! — промърмори тя и се прицели.
Във възбудата забрави, че не бива да вдига шум. Онзи несъмнено я чу, защото се метна в кълбо напред към дърветата още докато тя натискаше спусъка. Разнесе се приглушен гръм, но куршумът само изрови дълбока канавка на мястото, където беше мъжът преди секунда.
— Мамка му! Изтървах го!