Силк се опря на длани и колене, озова се лице в лице с едрия мъж. Имаше идеално кръгла дупка вдясно под шията, очите му бяха затворени. Зия докопа мръсника…
— Силк, ранен ли си?
Тя притича до него.
— Май нищо ми няма.
И двамата се озърнаха към поваления враг.
— Този път ти му видя сметката — промълви Силк.
Кинг беше смъртно ранен. Съзнаваше, че умира — куршумът се бе пръснал, поразявайки важни органи, може би белите дробове и сърцето. Усещаше как животът се изцежда от него. Загуби надпреварата и беше време да плати цената на провала. Яростта му обаче отказваше да стихне.
Още не е победен!
Имаше две оръжия — стрелата в лявата си ръка и пистолетчето в чорапа. Щеше да си осигури придружители в пътешествието, от което няма връщане.
Убийците му стояха над него. А му оставаха само няколко секунди…
И се раздвижи с остатъците жизненост, разпалени от отчаяното желание за мъст. Хвърли се напред и замахна с лявата ръка, острието на стрелата се заби в бедрото на жената. Добър удар…
Тя се стъписа и изтърва пушката, отстъпи крачка назад…
Добре, сега пистолета…
Вкопчи се в дръжката. Оръжието беше заредено, помнеше това. Натисни със средния пръст. Стреляй, докато ти свършат патроните, убий ги…
Зия видя завъртането на малката цев, нямаше време да се наведе за пушката. От гърдите й се изтръгна свирепо безсловесно ръмжене…
Арбалетът на Силк лежеше в калта. А едрият мъж направи нещо на Зия, нарани я, както бе постъпил с Мак. Как искаше да се разправи с него! Имаше само половин секунда да измисли нещо. Кога да вдигне арбалета, да опъне тетивата, да сложи последната стрела?…
Но докато черното пистолетче се завърташе към него, Силк се сети, че изобщо не му е нужен арбалет.
Хвърли се върху мъжа, а оръжието изгърмя веднъж, втори път, трети, нещо прогори крака му, друг куршум се плъзна по кожата на ребрата му, но вече падаше върху врага си…
Замахна, стиснал стрелата. По-първобитно не можеше да бъде. Това животно застраши живота му, застраши неговата самка! А той имаше остра пръчка в ръката си. Заби я яростно в окото на животното и прониза мозъка му.
Опасният звяр изрева още веднъж, сгърчи се… и умря.
Така и не научи името му, но видя с огромна радост тази смърт.
Най-сетне!
40
Отделиха няколко минути да се превържат — Зия имаше рана на крака, Силк и на двата. После изкараха корабчето от хангара под яркото слънце. Над труповете наоколо вече бръмчаха рояци разнообразни насекоми. При бързия оглед на другите три сгради намериха още мъртъвци — агентите на Нова Земя.
Силк се чувстваше преуморен, когато закрачи до Зия към ръмжащата машина.
— Слушай, ти можеш да останеш тук, ако искаш. Никой на моя свят не знае нищо за теб.
Той спря, хвана я за раменете и я обърна към себе си.
— Е, да, но цели глутници на тази планета знаят прекалено много за мен. Пак ли искаш да се отървеш от мен?
— Не. Само… само исках да ти кажа, че ако…
— Шът. — Той докосна устните й с пръст. — Знам.
— Какво знаеш?
— И аз не искам да те убия.
Тя се засмя.
— Ама че сме двойчица…
— Така си е. Хайде, защо не ме повозиш в този реактивен сандък? И ми разкажи всичко за новия свят, в който ще се заселя.
— Сигурен ли си?
Той изпусна шумно въздуха от гърдите си.
— Не, нищичко не ми е ясно. Но дяволите да ме вземат, ако не предпочитам да съм жив с теб, отколкото да ме пъхнат в „мозъчната смърт“ тук.
— Силк, много те бива да ласкаеш жените.
Сега беше негов ред да се ухили. Хвана я за ръката и пак тръгнаха към корабчето. Не знаеше какво му предстои, но в никакъв случай нямаше да скучае.