Айзък Азимов
Инкубатори
Полицейският сержант Манкевич говореше по телефона и никак не се забавляваше. Погледнат отстрани, разговорът му звучеше горе-долу така:
— Точно така — каза той — това бяха точните му думи. Дойде тука и ми казва: „Хвърлете ме в затвора, защото искам да се самоубия.“
— …Не мога да Ви помогна. На мен също ми прозвуча налудничаво.
— …Вижте, господине, този тип отговаря на описанието. Искате ми информация и аз Ви я давам.
— …Имаше точно такъв белег на дясната буза и каза, че името му било Джон Смит. Той не каза, че е Доктор еди-кой си.
— …Е сигурно е някой мошеник. Никой не се казва Джон Смит. Поне тук, в полицията.
— …Сега е в затвора.
— …Да, точно това имах предвид.
— …Съпротива на офицер, нападение и обида, злонамерена вреда. Това са трите точки в обвинителния акт.
— …Добре, чакам.
Манкевич погледна офицер Браун и закри с ръка слушалката. Огромната му длан покри почти целия телефон. Тъпото му лице беше зачервено и разгневено под рошавата бледожълта коса.
— Неприятности — каза той. — Само неприятности в това полицейско управление. По-добре да бях патрул…
— Кой се обади? — попита Браун. Той току-що бе влязъл и изобщо не му пукаше. Пък и си мислеше, че Манкевич наистина би изглеждал по-добре като патрулиращ полицай.
— От Оук Ридж. От далече. Някакъв тип на име Грант. Шеф на институт по нещо си, а сега… Ало!
Манкевич отново стисна слушалката и заговори по-тихо.
— Слушайте — каза той, — нека Ви обясня всичко от начало. Искам да ме изслушате спокойно и ако не Ви хареса, може да изпратите някой тук. Човекът не иска адвокат. Той твърди, че просто иска да остане в затвора и да Ви кажа право, това е добре дошло за мен.
— …Ама слушате ли ме? Той пристига вчера, тръгва право към мене и казва: „Офицер, искам да ме хвърлите в затвора, защото искам да се самоубия.“ Аз му казвам: „Съжалявам, господине, че искате да се самоубивате. Не го правете, защото ако го направите, ще има да се разкайвате цял живот.“
— …Съвсем сериозно. Казвам Ви точно това, каквото му казах. Не съм се шегувал, аз си имам и без това неприятности тук. Да не мислите, че само това ми е работата — да седя тук и да слушам разни мърморковци, които…
— …Ама чакайте, де! Аз му казвам: „Не мога да Ви хвърля в затвора затова, че искате да се самоубиете. Това не е престъпление.“ Той ми вика: „Ама аз не искам да умирам.“ Тогава му казах: „Слушай, приятел, изчезвай оттук!“ Разбирам да искаше да извърши престъпление, а той не иска. Добре, тогава да не ми плаче на рамото.
— …Свършвам. И той ми казва: „Ако извърша престъпление ще ме затворите ли?“ Аз му отвръщам: „Ако сте заловен, има свидетел и не платите гаранция, ще Ви затворя. А сега — изчезвайте!“ Тогава той грабна мастилницата от бюрото и преди да го спра я изсипа на отворения ми полицейски тефтер.
— …Точно така! Защо си мислите, че сме включили и „злонамерена вреда“? Мастилото потече по панталоните ми.
— …Да, нападение, и обида също! Аз тръгнах към него с надеждата, че ще успея да му налея малко акъл, а той ме ритна по пищяла и ми вкара един под окото.
— …Не съм се гримирал. Защо не дойдете да ми видите лицето?
— …Ще бъде предаден на съда тези дни. Може би в четвъртък.
— …Три месеца е най-малкото, което ще получи, освен ако психолозите не кажат нещо друго. Мисля, че беше смахнат.
— …Официално Джон Смит. Това е единственото име, което ни даде.
— …Не, сър. Не може да бъде освободен извън съответната процедура, предвидена от закона.
— …О’кей, приятел, направи го като искаш! Аз просто си върша работата тук.
Той тресна слушалката, гледайки я сърдито, после отново я вдигна и набра номер.
— Джанети? — и получил съответният отговор започна.
— Какво е това К.А.Е.? Говорих с някой си Джон и той каза…
— …Не, глупако, не се майтапя. Ако беше майтап, щях да ти кажа. Та какво означава?
— Благодаря — каза след отговора със слаб глас и окачи слушалката. Беше загубил цвета на лицето си.
— Тоя тип е бил шеф на Комисията по Атомна Енергия — каза той на Браун. — Обаждали са се от Оук Ридж, Вашингтон.
Браун скочи на крака.
— Може би ФБР е по следите на този Джон Смит. Сигурно е някой от ония ми ти учени. Трябвало е да опазят някои атомни тайни от тези типове — започна да философства той. — Всичко си беше о’кей, докато само Генералният Щаб знаеше за атомната бомба. А като допуснаха и тия ми ти учени…
— О, я млъкни! — изръмжа Манкевич.
Д-р Осуалд Грант не мърдаше погледа си, фиксиран в бялата разделителна линия на магистралата и управляваше колата, като че ли му беше някакъв враг. Той винаги караше така. Беше висок и сух, с отсъстващ израз на лицето. Коленете му опираха в кормилото, а кокалчетата на пръстите му побеляваха, когато влизаше в завой. Инспектор Дарити седеше до него с кръстосани крака по такъв начин, че лявата му обувка опираше вратата. Подметката му остави прашна следа, когато я махна оттам. Той прехвърляше от ръка в ръка малко джобно ножче. Преди малко беше извадил острието и разсеяно драскаше с него ноктите си. Един внезапен завой едва не му коства пръста и той прекрати заниманието си.