— Много се радвам.
— Естествено, трябва да бъдете внимателен. Аз не съм говорил нищо с него относно работата му. Ако по собствено желание започне да Ви развива теориите си, в което се съмнявам, ограничете се с нещо неангажиращо и го оставете. По всяко време дръжте далеч от него всичко, което е остро и реже. Не го оставяйте да се доближава до прозорците. Опитвайте се винаги да държите под око ръцете му. Разбирате ли ме? Поверявам пациента си на Вашите грижи, д-р Грант.
— Ще направя всичко както трябва, д-р Блаущайн.
От два месеца Ралсън живееше в ъгъла на стаята на Грант и Грант живееше с него. Декоративни, но здрави решетки бяха монтирани пред прозорците, дървените мебели бяха заменени с меки канапета. Ралсън размишляваше на един диван, а изчисленията си правеше на чин, покрит с възглавнички. Надпис „Не влизай“ висеше постоянно на вратата. Храната се оставяше отвън. Прилежащите стаи бяха пригодени за лични нужди, а вратите между тях и офиса на Грант бяха преместени.
Грант започна да се бръсне с електрическа самобръсначка. Той се уверяваше, че Ралсън е взел хапчетата си за сън всяка нощ и го изчакваше да заспи преди самият той да се унесе.
Всички рапорти се предаваха на Ралсън. Той ги четеше, а Грант го наблюдаваше, стараейки се да го върши незабелязано. Ралсън ги пускаше на земята и се втренчваше в тавана, засенчвайки очите си с едната ръка.
— Има ли нещо? — питаше Грант.
Ралсън поклащаше глава.
Един ден Грант предложи:
— Слушай, искаш ли да те разведа из сградата. За теб ще е важно да видиш някои от експерименталните шасита, които ние направихме.
Сториха го. Скитаха през осветената празна сграда като призраци, носещи се ръка за ръка. Винаги ръка за ръка. Ала след всяко пътуване Ралсън поклащаше глава.
Половин дузина пъти той започваше да пише и всеки път по листа се появяваха само драсканици, след което Ралсън изритваше възглавничката нанякъде. Докато, накрая, един ден той отново започна да пише и изписа бързо половин страница.
Автоматично Грант се доближи. Ралсън му хвърли поглед, закривайки листа с трепереща ръка.
— Извикай Блаущайн! — каза той.
— Какво?
— Казах „Извикай Блаущайн!“ Доведи го тук. Сега!
Грант тръгна към телефона.
Ралсън продължаваше да пише бързо, като спираше само да избърше челото си с опакото на ръката. Тя остана мокра.
Той се огледа и запита дрезгаво:
— Идва ли?
Грант изглеждаше разтревожен.
— Няма го в канцеларията му.
— Потърси го у дома му! Намери го където и да е! Използвай този телефон! Не си играй!
Грант се подчини, а Ралсън придърпа нов лист пред себе си.
Пет минути по-късно Грант се обади.
— Идва. Но какво не е наред? Изглеждаш зле.
Ралсън можеше да говори едва-едва.
— Няма време… Не мога да говоря…
Той пишеше, драскаше, скицираше, чертаеше диаграми. Като че ли се бореше с ръцете си.
— Диктувай! — извика Грант. — Аз ще пиша!
Ралсън махна с ръка в знак на несъгласие. Думите му ставаха неразбираеми. Той държеше китката си с другата си ръка, направлявайки я, сякаш беше парче дърво и тогава внезапно припадна върху листата.
Грант ги измъкна изпод тялото му и го положи на дивана. Суетеше се около него неспокойно, докато не дойде Блаущайн.
Блаущайн хвърли един поглед.
— Какво се е случило?
— Мисля, че е жив — отговори Грант, но Блаущайн вече беше установил това и Грант му разказа какво бе станало.
Блаущайн би една инжекция и двамата зачакаха. Очите на Ралсън бяха празни, когато ги отвори. Бълнуваше.
Блаущайн се наведе над него.
— Ралсън!
Ръцете на Ралсън се издигнаха слепешката и се вкопчиха в психиатъра.
— Док. Отведи ме оттук!
— Ще те отведа. Сега. Работеше върху силовото поле, нали?
— На хартията е. Грант, на хартията е.
Грант взе листата и погледът му пробяга скептично по тях. Ралсън се обади със слаб гласец.
— Не всичко е там. Само това успях да напиша. Ще трябва да го изработите само по това. Отведи ме, Док!
— Чакай — каза Грант. — Можете ли да го задържите тук, докато проверим това? — обърна се шепнешком той към Блаущайн. — Не мога да разбера по-голямата част от това. Писано е нечетливо. Питайте го какво го кара да мисли, че това нещо ще работи.
— Да го попитам? — каза Блаущайн тихо. — Не е ли той единственият, който винаги знае?
— Попитайте ме, все пак — обади се Ралсън, дочул разговора им от дивана, на който лежеше. Очите му внезапно се разшириха и блеснаха.
Двамата се обърнаха към него.
— Те не искат силовото поле! Те! Експериментаторите! Докато не проумях напълно, нещата си оставаха каквито бяха. Но аз не бях стигнал до тази идея… тази идея, която е сега на хартията… Не бях я извел тридесет секунди преди да почувствам… да почувствам… докторе…