Той хвърли и третата си цигара.
Един генерал каза:
— Ще трябва да опитаме с истинска атомна бомба.
— Разбира се. Вече върви подготовката за изграждане на макетен град в Еницетък. Ще построим генератора на място и ще пуснем бомбата. В макета ще има животни.
— Е, мислите ли, че ако пуснем полето на пълна мощност то ще удържи бомбата?
— Не е точно така, генерале. Полето ще бъде незабележимо докато не падне бомбата. Радиацията на плутония ще активира полето преди експлозията. Както стана при последния опит. Това е есенцията на всичко.
— Аз обаче — намеси се Принстънския професор — видях недостатъци. Когато полето е напълно включено — всичко, което защитава, остава в пълна тъмнина, като че слънцето е залязло. Имайки предвид това, аз допускам, че врагът може да пусне безвредна радиоактивна ракета, която да изключи полето за кратък интервал. Това би довело до неприятности и трябва да бъде обмислено от нас много добре.
— Неприятностите — каза Грант бодро — ще бъдат преодолени. Трудности винаги ще има, сигурен съм, но главният проблем е решен.
Британският наблюдател се приближи и стисна ръката на Грант.
— Чувствам се по-сигурен за Лондон сега — каза той. — Бих желал правителството ви да ми позволи да видя пълните планове. Това, което видях, ме порази. Сега изглежда просто, разбира се, но на кой да му дойде на ум?
Грант се усмихна.
— На този въпрос беше отговорено благодарение на д-р Ралсън…
Той се обърна, защото някой го докосна по рамото.
— Д-р Блаущайн! Без малко да Ви забравя. Елате, искам да говоря с Вас.
Той придърпа дребния психиатър и му зашепна в ухото:
— Чуйте, можете ли да доведете Ралсън, за да го представим на тези хора? Това е негов триумф.
— Ралсън е мъртъв.
— Какво!?
— Можете ли да оставите за малко тези хора?
— Да… да… Господа, бихте ли ме извинили за няколко минути?
Грант забърза след Блаущайн.
Хората от ФБР вече бяха там. Дискретно и незабележимо те бяха заградили входа на офиса на Рос. Човешката бариера се раздели, за да могат Грант и Блаущайн да влязат и веднага се затвори след тях. Грант повдигна за миг покривалото.
— Изглежда спокоен.
— Бих казал… щастлив — добави Блаущайн.
Дарити каза глухо:
— Оръжието на самоубийството беше собственият ми нож. Недоглеждането беше мое, така ще бъде докладвано.
— Не, не — възрази Блаущайн — няма смисъл. Той беше мой пациент и най-вече аз съм отговорен. Но във всеки случай нямаше да живее повече от седмица. Откакто изобрети прожектора, той беше свършен човек.
— Каква част от това ще бъде предадено на Федералните власти? — попита Грант. — Не можем ли да забравим за лудостта му?
— Страхувам се, че не, д-р Грант — каза Дарити.
— Разказах му цялата история — добави Блаущайн тъжно.
Грант местеше поглед от единия на другия.
— Ще говоря с Директора. Ако трябва, ще стигна и до Президента. Не виждам нужда да се споменава за самоубийство или лудост. Той ще добие обществена известност като изобретател на полевия прожектор. Това е най-малкото, което можем да направим за него.
Грант стисна зъби.
— Остави бележка — каза Блаущайн.
— Бележка?
Дарити му подаде лист хартия и каза:
— Самоубийците винаги правят така. Това беше една от причините докторът да ми каже какво всъщност е убило Ралсън.
Бележката беше адресирана до Блаущайн и гласеше: „Прожекторът работи, знаех, че ще работи. Сделката е направена. Вие имате прожектора и аз вече не ви трябвам. Затова ще си вървя. Не се тревожете за човечеството, Док. Вие бяхте прав. Развъждаха ни твърде дълго, пропуснаха толкова шансове. Ние сме извън културата и те не могат да ни спрат. Знам го. Това е всичко, което мога да ви кажа. Знам го.“
Беше се подписал набързо, а отдолу имаше още един набързо драснат ред.
„Доказано е, че достатъчно хора са устойчиви на пеницилин.“
Грант понечи да унищожи хартията, но Дарити протегна ръка.
— За съхранение, докторе.
Грант му я даде и въздъхна.
— Горкият Ралсън! Умря, вярвайки на тези глупости.
Блаущайн кимна.
— Така е. Ще му устроите голямо погребение, предполагам и новината за неговото изобретение ще бъде публикувана без лудост и самоубийство. Но хората в правителството ще останат заинтересовани от лудите му теории. А може би, не са толкова луди, нали, мистър Дарити?
— Това е абсурд, докторе — възрази Грант. — Няма учен в тази служба, който да е показал най-малките симптоми на тази болест.
— Кажете му, мистър Дарити — каза Блаущайн.
— Имаше още едно самоубийство. Не, не, не от учените. Не е човек с научна степен. Случи се тази сутрин и го разследвахме, понеже помислихме, че има някаква връзка с днешния тест. Но не изглеждаше да е така и решихме да замълчим докато премине изпитанието. Едва сега стана ясно, че има връзка. Човекът, който умря имаше съпруга и три деца. Нямаше причина да умира. Няма сведения за умствени заболявания. Той се хвърли под една кола. Имаме свидетели, че го е направил нарочно. Не умря веднага и извикаха лекар. Беше ужасно осакатен, но последните му думи преди да умре бяха „Чувствам се много по-добре сега“.