— Не, сериозно, ще се оправим. И без това аз провеждам разговора. Можете да ни оставите.
Погледна я многозначително и тя схвана посланието. Отново обидена, се изправи, отиде при вратата и почука. Бош я изчака да излезе и пак се обърна към арестанта.
— Господин Фостър, не съм тук, защото искам да се сприятеля с вас. Вие също не го искате. Ще ви кажа обаче следното. Ако не сте извършили това престъпление, аз съм човекът, който ви трябва. Защото, ако вие сте невинен, истинският виновник е на свобода. И аз ще го открия.
Отвори папката и плъзна една от снимките от местопрестъплението по масата. Едър план на обезобразеното, неразпознаваемо лице на Александра Паркс. Според рапортите, когато съпругът и я намерил, върху главата и имало възглавница. Психологическият профил предполагаше, че убиецът се е срамувал от извършеното и затова е покрил лицето на жертвата. Ако действително беше така, Бош очакваше Фостър да реагира при тази ужасяваща гледка.
И Фостър реагира. Погледна снимката, после рязко отметна глава и вдигна очи към тавана.
— Господи! Боже Господи!
Хари внимателно го наблюдаваше и следеше реакцията му. Смяташе, че през следващите няколко секунди ще реши дали Фостър е убил Александра Паркс. Самотен съдебен заседател, четящ нюансите в изражението на обвиняемия преди да издаде присъдата.
— Махни я — промълви арестантът.
— Не, искам да я разгледате — настоя Бош.
— Не мога.
Фостър посочи снимката на масата, без да откъсва поглед от тавана.
— Не мога да повярвам. Те твърдят, че съм го направил аз, че аз бих могъл да направя такова нещо с лицето на жена!
— Точно така.
— Майка ми ще е на процеса и те ще покажат това?!
— Сигурно. Освен ако съдията не сметне, че снимката ще настрои съдебните заседатели срещу вас. Всъщност това е много вероятно.
От гърлото на Фостър се изтръгна дълбок стон. Като на ранено животно.
— Погледни ме, Дей’Куан — заповяда му Бош. — Погледни ме.
Фостър бавно наведе глава и го погледна, но така, че да не вижда фотоса на масата. Хари прочете в очите му мъка и съчувствие. По време на службата си като детектив беше седял срещу много убийци. Повечето, особено психопатите, бяха отлични лъжци. Ала в крайна сметка очите им винаги ги издаваха. Психопатите са хладнокръвни. Могат да говорят съчувствено, но в очите им няма нищо. Бош винаги се взираше в очите им.
— Ти ли го извърши, Дей’Куан? — попита той.
— Не — заяви Фостър.
Очите му показваха че казва истината. Хари се пресегна и обърна снимката наопаки.
— Добре, а сега се успокой.
Фостър седеше прегърбен и изглеждаше ужасно измъчен. Осъзнаваше, може би за пръв път, че го обвиняват в най-страшното престъпление.
— Струва ми се, че ти вярвам, Дей’Куан. Това е хубаво. Лошото е, че твоята ДНК е открита в тялото на жертвата, и трябва да обясним присъствието и там.
— Няма как да е мойта.
— Това е просто отрицание и не ни върши работа. Засега точната наука е срещу тебе. Съвпадението на ДНК много улеснява прокурора, Дей’Куан. Ако не успеем да го обясним, може да се пишеш мъртвец.
— Не мога да го обясня. Знам, че не е от мене. И толкоз.
— Тогава как се е озовала там, Дей’Куан?
— Не знам! Това е подхвърлена улика, нещо такова!
— От кого е подхвърлена?
— Не знам!
— От полицията ли?
— От някой.
— Бил ли си там оная нощ? В къщата на жената?
— По дяволите, не!
— А къде беше?
— В ателието. Рисувах.
— Не си бил в ателието. Лъжеш. Шерифското управление има свидетел, който твърди, че се отбил в ателието. Тебе те нямало там.
— Там бях.
— На процеса той ще излезе и ще свидетелства, че е идвал в ателието и тебе те е нямало. Като прибавиш към това и ДНК съвпадението, с тебе е свършено. Край. Разбираш ли?
Бош посочи обърнатата наопаки снимка.
— При такова престъпление никой съдия и нито един съдебен заседател няма да се поколебаят да те осъдят на смърт. Ще те сполети участта на Туки.
Замълча за миг, за да даде време на арестанта да го осмисли, после продължи по-меко:
— Нали искаш да ти помогна, Дей’Куан? Трябва да знам всичко. Добро и лошо. Можеш да излъжеш адвоката си, но не и мене. Аз ще позная. Пак те питам: къде беше? Ако не ми кажеш, ще си тръгна. Е, какво избираш?
Фостър заби поглед в масата. Бош зачака. Виждаше, че арестантът ще се огъне и ще му разкаже всичко.
— Добре — отвърна Фостър накрая. — Глей са к’во стана. Бях там, в Холивуд. И не бях с жена ми.
— Ясно. — Хари кимна. — Коя е тя?