Бош поклати глава и постави дланите си на масата.
— Защо веднага не ми разкри всичко както си е и не ме остави сам да направя избор?
— Какво? Искаш да кажеш да ти разкрия, че клиентът ми е обвинен в най-отвратителното убийство в този град, откакто накълцаха Никол Симпсън, че негов ДНК материал случайно е открит в тялото на жертвата и той случайно лъже за алибито си, понеже всъщност се е въргалял в някакъв мотел с травестит, представящ се под името Синди, така ли? Да, така със сигурност щях да те убедя, как пък не!
Хари продължи да мълчи, защото усещаше, че има още. И се оказа прав.
— А ето и неприятната новина. Колкото и да е шантаво, това алиби вече не може да се докаже, защото Синди е бил убит на една холивудска уличка преди да успея да се добера до него.
Бош се напрегна и се наведе напред. Фостър не му беше казал за това.
— Кога се е случило?
Още през март.
— Преди или след задържането на Фостър за убийството на Паркс?
— След.
— Колко след?
— Няколко дни, струва ми се.
Хари се замисли за миг, после зададе следващия си въпрос:
— Арестували ли са някой за убийството му?
— Не знам. Доскоро не бяха. Тъкмо затова ми трябва следовател, Хари. Експерт по разследване на убийства. Сиско тъкмо започваше, когато падна с мотора си и се контузи.
— Трябваше да ми кажеш всичко това.
— Току-що го направих.
— Трябваше да го науча по-рано.
— Така или иначе, вече го знаеш. Е, с мен ли си, или не?
14
Бош смяташе, че ще умре скоро. Нямаше здравословни проблеми, които да го карат да си мисли така. Дори беше в добра форма за човек на неговата възраст. Преди години бе разследвал едно убийство, свързано с кражба на радиоактивен материал. Тогава се бе изложил на облъчване и го лекуваха. Отначало му правеха рентгенови снимки на гърдите два пъти годишно, а напоследък — само по веднъж, и всичко изглеждаше наред. Не се дължеше на това, нито на каквото и да било друго в работата, която бе вършил в продължение на повече от три десетилетия.
Причината да смята така беше дъщеря му. Бош бе „късен баща“. Научи, че има дете, когато Мади беше почти четиригодишна, а я взе при себе си на тринайсет. Оттогава бяха изтекли само пет години, но Хари вече вярваше, че родителите не виждат децата си само такива, каквито са, а и каквито се надяват да са в бъдеще. Щастливи, удовлетворени, спокойни. Когато Мади заживя при него, той не започна веднага да я вижда такава, но заслужи това право съвсем скоро. Нощем затваряше очи и я виждаше пораснала: красива и самоуверена, щастлива и изцерена. Без страх в душата.
Мина време и дъщеря му достигна възрастта на младата жена от въображението му. Ала въображението му не стигаше по-надалеч. В него тя не ставаше по-възрастна и според Бош това се дължеше на факта, че единият от двамата няма да е на този свят. Не искаше Мади да си отиде и затова си мислеше, че няма да го има самия него.
Когато се прибра, реши, че трябва да разкаже на дъщеря си какво прави, но видя, че вратата на спалнята й е затворена. Прати й есемес, в който я молеше да излезе да поговорят.
Тя се появи вече по пижама.
— Добре ли си? — попита Хари.
— Разбира се. Защо?
— Не знам. Май се готвиш да спиш.
— Тъкмо се преоблякох. Лягам си рано, за да си наваксам сън.
— Моля?
— Нали разбираш, нещо като зимен сън. Едва ли ще спя достатъчно на екскурзията.
— Събра ли си вече багажа?
— Останаха ми още няколко неща. Е, какво има?
— Ще вечеряш ли?
— Не, опитвам се да живея здравословно.
Това означаваше, че сигурно се е погледнала в огледалото и тъй като е видяла нещо, което не забелязва никой друг, е решила да отслабва.
— Пропускането на хранене не е здравословно, Мади — сгълча я Бош.
— Тъкмо ти ли го казваш?! Колко пъти си забравял да се храниш по време на разследване?!
— Понеже или е нямало къде да ям, или не съм имал време.
Тя направи типичната си физиономия, с която му даваше да разбере, че разговорът е приключен.
— Просто ме остави да правя както си знам, тате. Това ли е всичко?
Хари се намръщи.
— Ами… не. Исках да ти разкажа с какво се занимавам, обаче мога да го направя и друг път.
— А, не, разкажи ми — подкани го Мади, зарадвана, че повече няма да обсъждат начина и на хранене.
— Добре — каза Бош. — Спомняш ли си, че преди доста време приказвахме за моята работа? Че смятам онова, което върша, разследването на убийства, за нещо като призвание и че никога не бих могъл да работя за адвокат като чичо ти?