— Да, струва ми се.
— Тогава някой път ме покани на обяд.
— Не знам дали е добре да те виждат с мене. Аз съм персона нон грата, не забравяй.
— Майната им, Хари. Обади ми се.
Той се засмя.
— Непременно.
16
Бош прочете записките, които си беше водил по време на телефонния разговор, и се опита да осмисли нещата в техния контекст. Два дни след арестуването на Дей’Куан Фостър за убийството на Лекси Паркс в Западен Холивуд пак Холивуд бе убит човекът, може би от сериен убиец, когото Фостър по-късно щеше да посочи като свое алиби. Нямаше нито доказателства, нито поне улики, че не се касае просто за печално съвпадение — професията на Алън го беше излагала на по-голям риск да стане жертва на убийство, отколкото повечето други занимания. Ала Хари приемаше версията за такова съвпадение съвсем неохотно.
Двата случая се различаваха по характеристиката на жертвата, местопрестъплението и начина на извършване на убийството, поне доколкото можеше да се съди от снимките от едното местопрестъпление и словесното описание на другия случай. И все пак вероятната връзка изискваше допълнителни анализи. Той се замисли за разследването на убийството на Алън. Мотелската стая беше обработена от криминалисти. Имаше ли вероятност косми и влакна, оставени шест седмици по-рано от Фостър, да са били събрани при огледа на стаята? А ДНК материал? Пръстови отпечатъци?
И все пак знаеше, че от правна гледна точка подобни веществени доказателства нямат никакво значение поради шестседмичния период между смъртта на Алън и нощта на убийството на Лекси Паркс. Те не бяха от полза за установяване на алиби и никой съдия нямаше да ги допусне в съда, защото не можеше да се определи кога са се озовали в мотелската стая. Но Хари не беше съдия. Той се доверяваше на инстинкта си. Ако Дей’Куан Фостър бе оставил дори и микроскопична следа в стаята на Алън, това щеше до голяма степен да потвърди неговата версия за местонахождението му в нощта на убийството на Лекси Паркс.
Стана от масата, отвори стъклената врата и излезе на задната веранда. Посрещна го постоянният шум от шосето в прохода Кауенга. Бош опря лакти върху дървения парапет и се загледа надолу, без всъщност да вижда оживената магистрала. Размишляваше. Лусия му беше казала, че Майк Стотър и Али Карим разполагат с профил на извършителя. Искаше да го прочете, за да го сравни с характеристиката на убиеца на Лекси Паркс и да провери дали между двата случая има психологически връзки. Само че не можеше да отиде при Стотър и Карим, без да разкрие какво прави, а знаеше и че не може пак да се обърне към Сото. Това можеше да я изложи на опасност.
Представи си огромното помещение на СГУ и мислено тръгна между бюрата, като си припомняше кой къде седи и се опитваше да види лицето на някой, когото може да помоли за помощ. Изведнъж осъзна, че не търси където трябва. Върна се вътре и отиде при масата, където беше оставил джиесема си.
Скролна списъка с контактите си, докато стигна до името, което му трябваше, и набра номера. Очакваше да се включи гласова поща и се изненада, когато му отговориха.
— Доктор Инохос.
— Обажда се Хари Бош, докторке.
— Здрасти, Хари… Как си? Как е пенсионерският живот?
— Хм, не е чак толкова зле. Ти как си?
— Бива, обаче съм ти сърдита, нали знаеш?
— На мене ли? Защо?
— Не получих покана за вечерята по повод на пенсионирането ти. Сигурна съм, че си…
— Никой не е получил покана за вечерята по повод на пенсионирането ми, докторке. Просто нямаше вечеря.
— Какво?! Защо? Всички детективи правят купон за пенсионирането си.
— И на тия купони хората винаги си разказват истории, които вече всички са чували по сто пъти. Не исках такова нещо. Пък и нали бях в немилост. Не исках да компрометирам никого, като го поканя на купон по случай пенсионирането ми.
— Сигурна съм, че всички щяха да дойдат. Как е дъщеря ти?
— Добре е. Всъщност тъкмо тя е причината да ти се обадя.
Познаваха се от над двайсет години. Сега Инохос ръководеше Психологическия отдел, но когато се запознаха, работеше като психоложка в Управлението и имаше за задача да определи дали Бош е годен да се върне на работа след временното му отстраняване, наложено, защото беше блъснал през стъклен прозорец свой началник, който се опитваше да се меси в разпита на заподозрян в убийство. И това нямаше да е последният път, когато щяха да се срещат при същите обстоятелства.
Отношенията им се развиха в нова посока преди пет години, когато Мади дойде да живее при Бош в Лос Анджелис, потънала в скръб след убийството на майка й. Инохос предложи услугите си безплатно и тъкмо тези терапевтични сеанси помогнаха на момичето да се справи с психическата травма. Бош дължеше много на психоложката, а сега искаше да я използва, без тя да разбере. Изпитваше угризения още преди да е започнал.