Видя вратата на номер 6 и спря пред нея. Към такъв ход щеше да прибегне и навремето, когато работеше в Неприключени следствия. Да отиде на местопрестъплението много след извършването на самото престъпление. Наричаше го „търсене на призраци“. Вярваше, че всяко убийство оставя своя отпечатък върху мястото, независимо колко време е изтекло.
В този случай бяха изтекли само няколко месеца, но случаят пак си беше стар.
Слезе и се огледа. Нямаше много коли. От едната страна се издигаха голите задни стени на сградите, гледащи към Санта Моника, а от двете други — Г-образен жилищен блок, разделен от паркинга с ред високи стари кипариси. От четвъртата страна имаше дъсчен стобор, който ограждаше задния двор на частна къща.
Припомни си разказа на Лусия Сото за случая с Джеймс Алън. Предполагаше се, че жертвата е убита в стая 6 и после трупът е пренесен и захвърлен на уличката край Ел Сентро Авеню. Като се оставеше настрана въпросът защо изобщо е местено тялото, сега Бош се убеждаваше, че това е могло да се извърши без особено голям риск. Посред нощ паркингът най-вероятно пустееше и отвън не се виждаше нищо. Той се огледа за камери и не забеляза нито една. Клиентите на този мотел не горяха от желание да бъдат заснети.
Заобиколи зад ъгъла и се насочи към офиса откъм фасадата на мотела. Клиентите не можеха да влязат в помещението. На вратата имаше плъзгащо се прозорче със звънец. Той натисна бутона три пъти с длан, изчака и тъкмо се канеше да позвъни пак, когато един азиатец отвори прозорчето и го погледна с влажните си очи.
— Трябва ми стая — каза Хари. — Искам номер шест.
— Настаняване в три — отвърна мъжът.
Това означаваше след четири часа. Бош погледна назад към паркинга и преброи общо шест автомобила, включително неговия. Отново погледна азиатеца.
— Искам сега. Колко?
— Настаняване в три, напускане в дванайсет. Правила.
— Ами ако съм се настанил вчера в три и напусна днеска по обед?
Мъжът се вторачи в него. Бош не приличаше на обичайните му клиенти.
— Ченге?
Хари поклати глава.
— Не, Не съм ченге. Просто искам да поогледам шеста стая. Колко? Ще си тръгна преди дванайсет. След по-малко от час.
— Четиресе долар.
— Дадено.
Бош извади парите.
— Шейсе — вдигна мизата мъжът.
Хари вдигна поглед от банкнотите и безмълвно му даде да разбере, че се ебава не с когото трябва.
— Четиресе, четиресе — поправи се онзи.
Бош сложи двете двайсетачки на гишето. Азиатецът му подаде регистрационна карта, но не поиска официален документ, потвърждаващ информацията, която бързо написа Хари.
После плъзна към него ключ, закачен на ромбовиден пластмасов ключодържател с цифрата 6, и му напомни:
— Един час.
Бош кимна и взе ключа.
— Не повече.
Върна се отзад, отключи номер 6, влезе, затвори вратата и се огледа. Вниманието му първо привлече правоъгълното петно на стената, където очевидно беше висяла снимката на Мерилин Монро. Самата снимка липсваше — най-вероятно я бяха взели като веществено доказателство.
Завъртя глава и бавно плъзна поглед из стаята в търсене на нещо необичайно. Изтъркани мебели и посивели завеси. Вещите на Джеймс Алън отдавна ги нямаше. Просто гола стая с овехтяла мебелировка. Мисълта, че някой е живял тук, му подейства потискащо. И още повече, че някой може да е умрял тук.
Джиесемът му иззвъня. Обаждаше се Холър.
— Да?
— Къде сме?
— Ние ли? Ние сме в една адски мизерна стая в холивудски мотел на час. Където Дей’Куан твърди, че е бил по време на убийството на Лекси Паркс.
— И?
— И нищо. Абсолютно нищичко. Нямаше да е зле да си беше надраскал инициалите на нощното шкафче или да беше оставил гангстерски графити на завесата в банята. Нали разбираш, за да докаже, че е бил тук.
— Въпросът ми беше ти какво правиш там.
— Върша си работата. Проверявам всичко. Запомням, разсъждавам. Търся призраци.
Говореше троснато. Холър прекъсваше привичната му процедура. Дразнеше се и от онова, за което трябваше да информира адвоката.
— Виж, аз май оплесках нещата.