— Тоест?
— Престорих се на потенциален купувач и влязох в къщата на жертвата. Исках да я поогледам.
— И да потърсиш призраци? Какво стана?
— Цъфна мъжът й, помощник-шерифът. Проверил номера на колата ми, понеже решил, че съм репортер. Обаче установил, че съм пенсиониран полицай, и така разбра, че работя по случая.
— Това не е оплескване. Това си е тотално преебаване. Нали знаеш, че ако той подаде жалба, съдията ще си го изкара на мене?
— Знам. Прецаках се… преебах се де. Просто исках да видя…
— Не се съмнявам. Е, станалото — станало. А сега? Защо си в мотела?
— По същата причина.
— Призраци. Сериозно?
— Когато разследвам убийство, искам да видя къде е извършено или къде може да е било извършено.
Холър не отговори веднага. След малко все пак каза:
— Тогава ще те оставя да си вършиш работата.
— Ще ти се обадя — обеща Бош.
Затвори и продължи да оглежда стаята, после се приближи до леглото.
След половин час Хари излезе от мотела, без да е открил нищо. Дори да бяха останали някакви следи, доказващи, че Дей’Куан Фостър е бил в стаята в нощта на убийството на Лекси Паркс, криминалистите от ЛАПУ ги бяха прибрали. На път към колата си той се чудеше дали е имало и нещо друго, което може да помогне на Фостър. В крайна сметка Джеймс Алън беше мъжка проститутка. А много проститутки поддържаха архив. В днешните дигитални времена черното тефтерче на проститутката най-вероятно беше заменено с малък черен джиесем. След разговора си с Али Карим Сото не бе споменала да са намерили мобилен телефон нито при трупа, нито в стая номер 6.
Бош се върна при офиса, позвъни и същият мъж отвори прозорчето. Хари остави ключа на гишето.
— Тръгвам си. Даже няма да се наложи да оправяте леглото.
— Хубаво, много чудесно, мерси — отвърна азиатецът.
После понечи да затвори прозорчето, но Бош му попречи с ръка.
— Един момент. Човекът, който е живял в тази стая през март, е бил убит, спомняш ли си?
— Никой не убит тука.
— Не тука. Или може би не тука. Трупът му е открит в една уличка наблизо. Но е живял в шеста стая и полицията е идвала да разследва случая. Джеймс Алън. Сега спомняш ли си?
— Не, не тука.
— Напротив. Виж, искам да разбера какво се е случило с вещите му. Полицията е взела някои неща, знам. Всичко ли са взели?
— Не, дошли негови приятели. Те взели дрехи и неща.
— Приятели? Знаеш ли им имената?
— Не, тука без имена.
— Те със същото като него ли се занимават? Тук ли отсядат?
— Понякога. Някой от тях тук ли е в момента?
— Не, никой тука.
Бош извади бележника си и написа името си и телефонния си номер. Откъсна листа и го подаде през прозорчето.
— Обади ми се, ако дойде някой от приятелите му. Ще ти платя.
— Колко плаща?
— Петдесет кинта.
— Плаща сега.
— Не. Ще ти платя, когато ми кажеш, че са тука.
Почука с кокалчетата на пръстите си по гишето и тръгна към колата си. Преди да запали двигателя набра номера на Холър, който вдигна веднага.
— Трябва да поговорим.
— Странно. Преди половин час ти се обадих и ти ми даде ясно да разбера, че не щеш да приказваме.
— Тогава. Сега трябва да поговорим за следващите стъпки. Това си е твоята игра и не искам с нещо да прецакам нещата в съда.
— Като например да те пипнат в къщата на жертвата?
— Вече ти казах, че допуснах грешка. Няма да се повтори. Точно затова ти се обаждам.
— Откри ли нещо?
— Не. Остава ми да огледам улицата, но засега няма нищо. Имам предвид други неща. Следващия ход — дали ти да го направиш в съда, или аз да го направя тука.
— Звучи тайнствено. Къде си сега? Мога да дойда веднага.
— На Санта Моника близо до Гауър. Първо трябва да поогледам улицата.
— Тръгвам към тебе. С черокито ли си? Колата, която обявяваш за класика?
— С него съм и си е точно така.
Бош затвори и потегли към изхода на паркинга. Излезе на Санта Моника и спря за малко, за да огледа сградите по четирилентовия булевард. Имаше както промишлени, така и търговски комплекси. Наблизо се намираха няколко големи студиа — зад магазините на Санта Моника се виждаше водонапорната кула на „Парамаунт“. Това означаваше, че в района има и всевъзможни обслужващи компании, които се хранят с останките от пира на колосите: фирми за реквизит и костюми, за снимачна техника под наем — както и обичайните заведения за бързо хранене. Имаше автомивка на самообслужване, а на половин пряка от другата страна на улицата беше входът на „Холивуд завинаги“, някогашното гробище за кинозвезди.
Гробището му се струваше най-логичният избор. Знаеше, че там е погребан Рудолф Валентино, наред с мнозина отдавнашни холивудски величия като Дъглас Феърбанкс-младши, Сесил Б. Демил и Джон Хюстън. Преди много години бяха работили по случай на самоубийство в „Холивуд завинаги“. Жертвата — жена — легнала върху саркофага на Тайрън Пауър и си прерязала вените на китките. Преди да умре успяла да напише името си с кръв под името на актьора. Бош беше пресметнал, че жената е родена пет години след смъртта на Пауър. Този случай като че ли доказваше нещо, известно на мнозина детективи от „Убийства“ — че човек не може да обясни лудостта.