— А именно?
— Аз бих заложил на видеозапис. На водонапорната кула на „Парамаунт“ има камера.
— Това накара Лонг да откъсне очи от телефона.
— Мамка му! Мислиш ли…
— Не знам. Няма как да разберем, освен ако не идем да зададем същите въпроси като тях. Само че не можем. Затова ги наблюдаваме.
— Мамка му, това хич не ми харесва.
— А стига бе.
— Тръгват.
— Не съм сляп.
— С художника ли оставаме?
Лонг беше започнал да нарича Бош „художника“ заради името му. Това дразнеше Елис.
— Да, с Бош — тросна се той.
— На бас, че знам къде отива — заяви партньорът му.
— Къде?
— На уличката. Това е следващата логична стъпка.
— Възможно е. Тоя тип не е като другите.
— Кога ще обсъдим отстраняването му?
— Няма да го обсъждаме. Вече отстранихме първия. Ако отстраним двама следователи по един и същи случай, няма да прилича на съвпадение. Трябва да измислим нещо друго.
Лонг грешеше. Бош излезе от гробището и зави на изток по Санта Моника. Елис беше паркирал необозначената им кола в обратната посока и трябваше да прави сложни маневри, за да последва черокито.
Продължиха на изток по булеварда след Бош и го последваха, когато зави на юг по Норманди. Както обикновено трафикът беше ужасно натоварен и двамата мълчаха в продължение на двайсет минути — докато Бош не зави надясно по Уилшър Булевард и не влезе в паркинга на невзрачна офис сграда в Корейския квартал.
— Къде отива, мамка му? — изсумтя Лонг.
— В Психологическия отдел — осведоми го Елис.
— Нали е пенсионер?
— Сигурно има някаква програма за пенсионирани служители. Той е убил много хора. През годините.
— Абсолютен шампион до края на службата си.
— Поне официално.
Двамата се усмихнаха едновременно. Елис подмина колата на Бош, спря до тротоара пред един пожарен кран на половин пряка по-нататък и нагласи огледалата така, че да държи черокито под око.
— Да вляза ли? — предложи Лонг.
— Не, стой мирен — нареди Елис. — Ще се върне скоро.
— Откъде знаеш?
— Не зареди паркинг брояча. Вече е цивилен и трябва да си плаща. Явно отива да му дадат рецепта или нещо от тоя род.
— За виагра.
Елис усети, че джиесемът му вибрира, и погледна дисплея. Обаждаше се лейтенант Гонзалес.
— Гонзо е — каза той и даде знак на партньора си да мълчи. После изключи двигателя и отговори. — Привет, лейтенант.
— Къде сте, Елис?
— Наблюдаваме квартирата. Според нарежданията.
— И?
— Засега нищо.
— Вкъщи ли са си изобщо? През деня не ходят ли на работа в Долината?
— Това не ни е известно, лейтенант. В жалбата пише „денонощно“. Ако скоро не забележим някакъв признак за живот, ще измислим повод и ще почукаме на вратата.
— Виж какво, не искам да се мотаете без работа. Ако не е там, трябва да продължим със следващия адрес. Давам ви още един ден и после им вземете страха, закарайте ги в Западен Холивуд и оставете Шерифството да се занимава с тях.
— Слушам, лейтенант. Ще бъде изпълнено.
— И от време на време се обаждай, Елис. За да не се налага аз да ви търся къде сте.
— Слушам, лейтенант.
— И кажи на партньора си да не се хили като идиот.
Гонзалес затвори. Елис свали джиесема от ухото си, погледна Лонг и видя, че наистина се усмихва.
— Гонзо те хвана натясно, партнер. Трябва да внимаваш.
— Ще бъде изпълнено.
Елис поклати глава и Лонг се засмя. В този момент Елис забеляза Бош да се появява през стъклената врата на асансьорната ниша.
— Излиза — съобщи той, докато наблюдаваше в огледалото как Хари се качва в колата си. — И носи папка. А не рецепта.
— Каква е на цвят?
— Обикновена.
— Какво значи „обикновена“?
— Бежова.
— Значи не е от Психологическия. Там използват сини.
Джипът на Бош се отдели от тротоара, направи обратен завой и се насочи обратно към шосето. Елис запали двигателя.
След като проследиха Бош до Удроу Уилсън Драйв, се отклониха, за да не ги забележи. Нямаше нужда да го наблюдават постоянно, защото предишната нощ бяха поставили проследяващо устройство на черокито му. Лонг беше настроил джипиес програмата на мобилния си телефон да предупреждава, когато джипът потегля.
Предполагаха, че Бош ще си остане вкъщи поне няколко часа, и това им даваше възможност да отидат до Кресънт Армс, където трябваше да дежурят.
Елис и Лонг наричаха обектите на своето мнимо наблюдение „кимащите близначки“ заради подскачащите им в синхрон глави, докато едновременно правеха орален секс в един от записите, които бяха разпространили в интернет. Преди два месеца момичетата се бяха нанесли в апартамент с две спални в Кресънт Армс. Преди това бяха качили кратки клипчета в множество безплатни порнографски уебсайтове, за да се представят и да привлекат публика за собствения си уебсайт, който чрез платени прозорци позволяваше установяване на личен контакт. На този етап се извършваше проверка, целяща да блокира представители на правоохранителните органи, а след това се отправяха покани и най-смелите фенове най-после можеха да платят за действителна среща с едната или едновременно с двете изпълнителки. Клиенти идваха чак от Япония, за да палуват с момичетата. Повечето изобщо нямаха представа, че тайно ги заснемат на видео от момента на влизането им в апартамента чак до излизането им.