Следователите в първия случай не открили къде е извършено убийството. Жертвата живеела със съквартирант в апартамент в Източен Холивуд, но не била убита там, което говорело за неизвестно място на срещата и с убиеца, докато в случая с Алън уликите показвали, че е бил убит в мотелската му стая и после захвърлен на уличката.
Авторката на психологическите профили д-р Инохос заключаваше, че двете убийства са извършени от различни хора и че убиецът на Алън може да е знаел за първото убийство от медиите, уличната мълва или източници в органите на реда и да се е опитал да имитира някои елементи на престъплението, за да заблуди следствието.
Психоложката привличаше вниманието на следователите към още няколко аспекта на убийството. От трупа на Алън не била взета чужда ДНК и по време на аутопсията не били открити свидетелства нито за сексуално насилие, нито за секс по взаимно съгласие. Това явно предполагало, че убийствената ярост е изригнала преди да бъде осъществен полов акт. Нямало вероятност и половият акт да е осъществен много по-рано и престъпникът да се е върнал в мотелската стая, за да убие Алън. Удушаването на жертвата с жицата от снимката на стената показвало, че убиецът не е дошъл подготвен да извърши престъплението, а че то е спонтанно решение, взето докато е бил в стаята. Убиецът свалил жицата от снимката докато Алън бил в банята или вниманието му било ангажирано с друго, или пък бил приведен в безпомощно състояние, и после го удушил с нея.
Бош прибра двата профила в папката, в която му ги беше дала Инохос. Изправи се и закрачи напред-назад, замислен за прочетеното в контекста на онова, което знаеше от по-рано. Вече беше време да развие собствената си следствена теория.
Две убийства, двама различни убийци. Профилите предполагаха два различни типа психологически мотиви. Обвиняваха Дей’Куан Фостър в убийството на Лекси Паркс, но съставеният преди да направят ДНК връзката профил не отговаряше нито на психологическите профили, нито на веществените доказателства. В същото време обаче отделни особености на неговия начин на живот се вписваха в профила на убийството на Джеймс Алън, за което той имаше желязно алиби — беше се намирал в затвора.
Бош спря пред плъзгащата се врата и погледна към каньона. Ала видя само собственото си тъмно отражение в стъклото. Поклати глава при мисълта за очертаната от него сложна връзка между двата случая. Алън беше алибито на Фостър за убийството на Паркс и със смъртта на първия защитата на втория губеше много.
После пък идваше ДНК съвпадението. Ако се допуснеше, че по време на убийството на Паркс Фостър е бил при Алън, както неохотно признаваше той и както донякъде потвърждаваше видеозаписът от „Холивуд завинаги“, ДНК материалът трябваше да е бил оставен върху и в тялото на жертвата в опит за заблуждаване на следователите и евентуално за накисване на обвиняемия.
Хари отново закрачи из стаята. Чувстваше се изпълнен с енергия и усещаше, че се доближава до нещо, без да е сигурен точно до какво. Макар и с ограничен достъп до делото, пак щеше да се добере до истината. Според него Лекси Паркс криеше тайната на двете убийства. Защо я бяха убили? Ако отговореше на този въпрос, щяха да се разплетат всички нишки.
Неяснотите и необяснените детайли винаги бяха смущавали Бош. Въпросите без отговор. Те бяха проклятието на живота на детектива от отдел „Убийства“. Понякога въпросите бяха важни, друг път не, но въпреки това представляваха постоянен дразнител. Мисълта за липсващия часовник продължаваше да го гложди. Обяснението на съпруга отговаряше на един въпрос с друг. Защо Паркс не го беше дала на ремонт с кутийката? Нима бе оставила скъпия часовник в бижутерията просто ей така?!
Това не му се струваше съвсем логично и съответно той не можеше да престане да се връща на часовника.
Безпокоеше го също делото на Алън и необходимостта да продължава да напредва. Когато разследването започнеше да буксува, изключително трудно се набираше нова инерция. Понякога човек все едно се мъчеше да запали кола с изтощен акумулатор.
Обади се на мобилния на Лусия Сото.
— Още ли си в Дирекцията?
— Аха. Тъкмо се канех да преместя червения магнит.
Бош си спомни таблото, което капитанът беше закачил в отдела. Преди да си тръгне всеки детектив преместваше червен магнит в графата „Не е на работа“. Глупаво средство началникът да има усещането, че контролира всичко. Сигурно беше взел идеята от някоя книга за корпоративен мениджмънт. Когато работеше в Управлението, Хари нарочно не обръщаше внимание на магнитите. Имаше чувството, че винаги е на работа.