Подмина сервиза и спря на пустия паркинг зад фабриката. Изгаси двигателя, извади фенерче от жабката и слезе.
Направи панорамна снимка на уличката и местопрестъплението с джиесема си, после тръгна към задната стена на автосервиза. За негово разочарование графитите бяха замазани. Върху прясната боя имаше само един таг, изображение на змия във формата на числото 18 — знакът на злополучно известната банда 18-а улица от Рампарт, чиито разклонения обхващаха целия град, включително Холивуд.
Отвори пресниманата от следствените материали снимка на стената и като се ориентира по участък изронен асфалт, все пак успя да намери мястото, където бе лежал трупът на Джеймс Алън.
Застана там и опря гръб на стената. Огледа се в двете посоки на уличката, после вдигна поглед към жилищния блок насреща. Едно от прозорчетата на баните на втория етаж светеше и беше открехнато няколко сантиметра. Той се ядоса сам на себе си. Толкова се безпокоеше да не провали цялата вечер на Сото, че не бе отделил нужното време — или поне колкото време му оставеше тя — да прочете всички раздели на дневника. Не се беше натъкнал на доклад за обхождане на квартала след откриването на трупа. Сега забелязваше светещ и отворен прозорец, от които навярно се виждаше местопрестъплението. Дали от полицията бяха разпитали обитателя на апартамента? Може би, но нямаше как да е сигурен.
Поколеба се дали да не позвъни на Сото и да я помоли да провери в дневника, ала реши, че вече е искал прекалено много от нея. С всяко свое обаждане я излагаше на все по-голяма опасност да разкрият, че помага на врага. Спомни си за надписа, който навремето окачваше на работното си място: „Мърдай живо и чукай по хорските врати“.
Тръгна по уличката и излезе на Ел Сентро Авеню. Двуетажният блок беше боядисан в розово — една от набързо и евтино построените жилищни сгради по време на бума през 80-те години на ХХ век. Не се отличаваше с особена архитектурна фантазия, освен ако не се броеше филигранният дизайн на портала. Бош трябваше да се отдръпне назад и да вдигне глава, за да потърси апартамента със светещата баня.
На таблото до домофона на портала имаше осем звънеца — апартаменти от 101 до 104 и от 201 до 204. Хари реши да започне с 203-ти. Вдигна слушалката и натисна звънеца, но не му отговори никой. После опита с 204-ти и този път чу женски глас.
— Que?
— Hola — със запъване изрече Бош. — Policia. Abierto por favor. — „Здравейте, полиция. Отворете, моля“.
Осъзна, че владее само „полицейски испански“. Не знаеше как да обясни, че е частен детектив.
Жената каза нещо прекалено бързо, за да я разбере. Хари отговори с доброто старо клише, само че произнесено по-строго.
— Policia. Abierto!
Ключалката на металната врата зажужа. Той отвори и влезе във фоайето. В двата му края имаше стълбища. Бош избра дясното и то го отведе в коридор с два апартамента от онази страна на блока, покрай която минаваше уличката. Въпреки че му беше отворила жената от 204-ти, сега Хари имаше възможност да се убеди, че всъщност е бил отворен и е светел прозорецът в банята на 203-ти апартамент. Затова първо почука на неговата врата. Докато чакаше, вратата на 204-ти се открехна и отвътре подаде глава някаква старица. Той отново почука, този път по-силно, после отиде при жената от съседния апартамент.
— Говорите ли английски?
— Poquito — отвърна тя. — „Мъничко“.
— Убийството на уличката? Преди два месеца? El asasinato?
— Si.
Бош последователно посочи ухото и окото си.
— Да сте чули или видели нещо?
— А, не. Те много тихи. Нищо не чула.
— Кои „те“?
— Los matadores. — „Убийците“.
Хари вдигна два пръста.
— Matadores? Двама?
Старицата сви рамене.
— Не знам.
— Защо казахте „те“?
Тя посочи вратата, на която преди малко беше почукал Бош.
— Тя казва.
Хари погледна към затворената врата, после отново се обърна към старицата.
— Къде е тя?