Онзи се разсмя, като че ли Бош се е пошегувал.
— Не бе, човек, на багажа. Работя в Делта.
Бош кимна.
— Ясно. Как се казвате?
— Рикардо.
— Фамилията?
— Вие не сте ченге, нали?
— Бях.
— Какво значи това?
— Не съм сигурен.
— Само Рикардо, става ли?
— Разбира се. Благодаря, Рикардо.
Латиноамериканецът пусна фаса си на бетона, смачка го с подметка и го подритна към близката цветна леха.
— Лека нощ, господин БЯХ-ЧЕНГЕ.
— Лека нощ.
Хари излезе и спря да погледне таблото със звънците. Срещу апартамент 203 наистина пишеше „Химинес“, а срещу 103-ти прочете името Р. Бенитес. Тръгна към уличката, където го чакаше колата му.
Седна зад волана и вкара ключа в ключалката, но не го завъртя, а просто впери поглед през предното стъкло в мястото, където беше открит трупът на Джеймс Алън, и се замисли за получените от Рикардо Бенитес сведения. Човекът чул затваряне на багажник, последвано от затръшване на две врати. Бош си представи кола, която влиза в уличката с угасени фарове. Слизат двама души, оставят вратите отворени и отиват при багажника. Изваждат трупа, подпират го на стената и се връщат при автомобила. Докато го заобикаля, единият затваря багажника. Качват се, затварят вратите и потеглят. Всичко това за… максимум трийсетина секунди.
Хари кимна.
Двама души.
Завъртя ключа и потегли.
25
Когато се прибра, изпод вратата на стаята на дъщеря му се процеждаше светлина. Бош се поколеба за миг в коридора, после почука. Не очакваше да получи отговор, защото тя обикновено слушаше музика със слушалки. Ала този път Мади го изненада.
— Влез — извика му.
Хари отвори вратата и влезе. Мади лежеше под завивката с отворен пред нея лаптоп. Все пак беше със слушалки.
— Здрасти, прибрах се — каза той.
Тя си свали слушалките.
— Виждам.
— Какво правиш?
Слушам музика.
— Каква?
— Дет Каб.
— Това песен ли е, или група?
— Групата е Дет Каб фор Кюти. Любимата ми песен е „Черно слънце“.
— Звучи въодушевяващо.
— Песента е страхотна, тате. Напомня ми за теб.
— Как така?
— Не знам. Просто ми напомня.
— Прегледа ли профилите?
— Да.
— И?
— Ами, първо, изглеждат ми удивително еднакви. Все едно можеш да приложиш едни и същи неща към всеки случай, въпреки че случаите са различни и става въпрос за различни типове убийства.
— Е, точно затова казват, че това не е точна наука.
Мади скръсти ръце на гърдите си.
— Какво значи това?
— Не знам. Сигурно че се опитват да предвидят всички възможности — отвърна Бош. — Така, когато заловят някой, ще са си защитили гърба чрез общите положения.
— Искам да те питам нещо, тате. Някога профил на убиец или местопрестъпление помагал ли ти е да разкриеш случай? Но ми кажи честно.
Хари трябваше да се замисли за момент, тъй като нямаше готов отговор.
— Предполагам, че това отговаря на въпроса ми — рече дъщеря му.
— Не, чакай. Просто се бях замислил. Не съм имал случай, в който профилът да е бил толкова точен, че веднага да ме насочи към убиеца. Но профилите често са ми помагали. Майка ти…
Той не довърши.
— Какво майка ми? — подкани го Мади.
— Тя не беше професионалистка, обаче не познавам по-добър психолог от нея. Направо четеше в душите на хората. Струва ми се, че животът й я беше направил чувствителна към преживяванията на другите. Винаги имаше усет за местопрестъплението и мотивите на убиеца. Показвал съм й снимки от мои разследвания, и тя ми е казвала какво мисли.
— Никога не ми го е споменавала.
— Е, все пак ти беше малка. Сигурно не е искала да разговаря с тебе за убийства.
Бош замълча, осъзнал, че отдавна не се е сещал за Елинор Уиш. Това го натъжи.
— Знаеш ли, тя имаше една теория — тихо каза той. — Казваше, че мотивът за всички убийства може да се сведе до срам.
— Просто срам, така ли? — попита Мади.
— Да, просто срам. Хората намират всевъзможни начини да крият срама си. Не знам, беше адски находчиво.
Дъщеря му кимна.
— Тя ми липсва.
Бош също кимна.
— Да. Разбирам. И сигурно винаги ще ти липсва.
— Питам се как щеше да бъде, ако тя, нали разбираш, още беше с мен. Например, когато се налага да взема някакво решение, ми се ще тя да беше тук.
— Винаги можеш да разговаряш с мене — каза Хари. — Знаеш го, нали?
— Говоря за женски неща.
— Ясно.
Не беше сигурен какво да й каже. Радваше се, че Мади за пръв път от много време споделя с него, ала се чувстваше неподготвен да се възползва от момента. Това подчертаваше слабостите му като баща.