— Имам клиент — прошепна Нгуен. — Вървете си.
Бош бръкна в джоба си и извади стара визитка от времето, когато още работеше в ЛАПУ. Беше задраскал служебния номер на отдел „Неприключени следствия“, беше го заменил с джиесема си и бе добавил с нечетлив почерк думата „пенсиониран“, в случай че картичката попадне не където трябва и бъде използвана срещу него.
Сложи я на щанда пред азиатеца.
— Помисли си. И накарай брат си да ми позвъни преди да е станало късно.
Излезе и тръгна към колата си. Смяташе, че макар да не се е сдобил с надеждна информация в бижутерията, е всял смут и е получил нещо, което може да се окаже по-важно. Подозрение. Усещаше, че се приближава до пресечната точка, мястото, където Лекси Паркс е задействала колелата, довели до нейната смърт.
Седна зад волана и без да пали мотора, се замисли за следващите си ходове. Вдигна чашата си, но си спомни, че вече е допил кафето. За пръв път осъзнаваше, че е напълно свободен да следва инстинкта си и да хвърля мрежата си накъдето поиска. В Управлението също разчиташе на инстинкта си, ала винаги трябваше да докладва и да получава разрешение от лейтенант, а понякога и от капитан. Имаше процедурни правила, имаше норми за доказателствените средства. Имаше партньор и разделение на труда. Имаше бюджет, имаше и постоянното съзнание, че всяка негова стъпка, всяка негова дума подлежи на контрол и може да бъде обърната срещу него.
Сега цялото това бреме го нямаше. Хари за пръв път разбираше и усещаше промяната. Вътрешният му глас му подсказваше, че този часовник е в сърцето на загадката. Неувереното поведение на Нгуен в бижутерийния магазин, на собствената му територия, му говореше, че не бива да пренебрегва тази следа. Помисли си дали да не изчака клиента да си тръгне и пак да притисне бижутера, или да остане в джипа на улицата и да види дали няма да се появи другият брат. Ала накрая реши да използва новоосъзнатата си свобода и да следва инстинкта си без нужда от разрешение или одобрение.
Запали черокито и потегли.
28
Лонг се върна в колата, огледа Сънсет Булевард и попита:
— Къде отиде?
Седящият зад волана Елис посочи на изток.
— Сигурно се прибира вкъщи. Какво каза Нгуен?
— Бош го разпитвал за часовника и за обаждането на Паркс. Нгуен се правил на глупак, казал, че брат му бил приказвал с нея. Обаче Бош определено ще дойде пак. Започва да става сериозно, партнер. Той се приближава.
Елис се замисли. Още не беше запалил двигателя.
— Какво друго?
— Това било всичко. Беше го шубе от мене. Ако имаше още нещо, щеше да си признае.
— Елис протегна ръка към ключа, но я отдръпна.
— Къде е брат му, мама му стара?
— Не знаел. Май бил в Мексико.
— Какво чу, когато влезе в магазина?
— Хванах само края. Бош не му се връзваше на лъжите, със сигурност. Мисля си, че трябва да приключваме с тая работа. Това не е като с оня с мотора, предпазен ход. Бош е съвсем близо.
— Ще трябва да изчакаме братята да са заедно. Това с Мексико са глупости.
— И аз така смятам. Значи искаш да изчакаме, така ли?
Елис не отговори и в купето се възцари тишина.
— Та значи кога? — подкани го Лонг накрая.
— Погледни си джиесема и виж къде отива Бош.
— Ти нали каза, че сигурно се прибира вкъщи?
— Да де, просто провери.
Лонг стартира приложението на телефона си. Отне му известно време, докато открие Бош.
— Всъщност пътува по Ла Сиенега към Десета.
— Може да отива навсякъде.
Елис завъртя ключа и запали колата.
— Та какво ще правим с него? — настоя Лонг. — Отстраняваме го и слагаме край на проблема.
Партньорът му поклати глава.
— Не е толкова лесно. Той има приятели. А ако Холър изгуби и втория си следовател в това дело, ще възникнат въпроси. Само това ни липсва.
Елис хвърли поглед към огледалото и се приготви да потегли.
— Ще се стигне до момент, в който няма да имаме избор — отбеляза Лонг.
— Възможно е — съгласи се Елис. — Обаче още не се е стигнало дотам.
Видя в огледалото позната фигура да пресича Сънсет Булевард.
— Който чака, ще дочака. Ето го и другия брат.
— Къде? — попита Лонг.
— Зад нас. Отива към магазина. Знаех си, че е лъжа.
Елис угаси двигателя. Двамата братя заедно променяха положението.