29
Бош пътуваше по Ла Сиенега Булевард към магистрала 10. По пътя спря да зареди черокито и малко по-късно вече се бореше с трафика на изток по магистралата към небостъргачите от стъкло и камък в центъра на града. Движението се поразреди чак когато излезе на магистрала 15 и пое на север към Лас Вегас. Беше решил да проследи историята с часовника директно вместо по телефона. Защото знаеше, че със или без значка, най-добрият начин да получиш информация е да я поискаш лично. Лесно е да ти затворят телефона, много по-трудно е да ти затръшнат вратата пред носа.
А и трябваше да помисли, да анализира нещата. Пустинните простори между Лос Анджелис и Лас Вегас щяха да му помогнат да разтвори ума си за нюансите и вероятностите в разследването. Тъкмо затова винаги предпочиташе да шофира, вместо да вземе самолет до Меката на хазарта в пустинята на Невада.
По средата на пътя реши да позвъни на Холър. Не се бяха нито виждали, нито чували от разходката им в гробището. Включи се гласова поща и Бош каза, че пътува за Вегас и има време да си поговорят.
След двайсет минути Холър се обади и каза, че тъкмо излизал от предварително разглеждане на друго дело.
— За Вегас ли? — попита той. — Какво има във Вегас?
— Не съм сигурен — призна Хари. — Следвам инстинкта си. Ако изскочи нещо, ти ще си първият, на когото ще съобщя.
— Не можеше ли просто да позвъниш? Това са четири часа път.
— Човек винаги може „просто да позвъни“ — стига да знае на кой. Ама понякога инстинктът ти подсказва да отидеш лично.
— Това си е жив дзен, Хари.
— Не. По-скоро кратък курс по разследване на убийства.
Бош тъкмо минаваше през градчето Прим на границата на Невада. Щеше да пристигне след час.
— Е, какво става със записа от гробището?
— Днес го дадох на специалист — отвърна Холър. — Веднага щом получа нещо, ще го имаш и ти.
— Добре.
— Твоето изпълнение в къщата на убитата вече има последици. От Шерифството са се оплакали в прокуратурата и прокурорът е подал жалба до съдията, който днес ме привиква, за да дам обяснение за действията си.
— Мамка му. Съжалявам. Искаш ли да присъствам? Веднага ще обърна.
— Не искам и да припарваш насам. Даже се радвам, че ще си във Вегас. Ще се оправдая с тебе. Всичко ще е наред. Познавам съдията, бивш адвокат, така че ще се отнесе със съчувствие към хала ми. Ще му кажа, че човек напоследък просто не може да намери свестни сътрудници.
Бош се усмихна. Беше сигурен, че се усмихва и Холър.
— Да, кажи му, че не съм знаел какво върша, че съм нов в тая работа.
— Непременно.
След това смениха темата и се заговориха за завършването на дъщерите си. Холър предложи да им направят общ подарък, пътешествие с кораб от Канада до Аляска, където можели да се возят на шейна, теглена от кучета, и да се опознаят по-добре, преди да заживеят заедно в „Чапман“ през есента. Това свари Бош напълно неподготвен — изобщо не му беше хрумнало да направи на Мади подарък за завършването. Всъщност дори не знаеше, че това е в реда на нещата.
Все пак се съгласи с идеята и Мики обеща да уреди въпроса. Имал връзки с туристическа агенция, често работел с нея. После се сбогуваха и Хари продължи да размишлява за случая и да се подготвя за престоя си в Лас Вегас.
Отдавна не беше идвал в Лас Вегас и установи, че в града са се появили нови казина и търговски центрове. И че пак са променили уличното движение. Магазинът и сервизният център на „Адемар Пиге“ се намираха в нов комплекс на ларгото, стъклена грамада от казина, хотели, заведения и жилищни сгради, която засенчваше всичко друго наоколо. Бяха го построили след предишното идване на Хари. Той го обиколи два пъти — петнайсетминутно пътуване заради натоварения трафик, — преди да открие паркинг. Скоро след това се озова в мол, събрал най-скъпарските магазини, които беше виждал на едно място, включително на Родео Драйв в Бевърли Хилс.
Витрините в магазина на „Адемар Пиге“ бяха от тъмно дърво и стъкло и часовниците в тях бяха изложени на индивидуални стойки. На входа стоеше охранител със слушалка в едното ухо, също като агент от Секретната служба. Носеше костюм, по-хубав от всички, които беше имал Бош. Жената, която седеше зад щанда и бе облечена като за опера, го посрещна с топла усмивка. Знаеше, че не бива да съди за него по дънките и кадифеното му яке. Вегаските комарджии често криеха богатството си зад мизерна фасада. Е, Хари поне имаше фасадата. Помисли си, че е късметлия, задето маншетът на якето му е достатъчно дълъг и скрива скромния „Тимекс“ на дясната му китка.
— Има ли друг вход за сервизния център? — попита Бош.