Бош затвори и се върна към размислите си за случая, но скоро го прекъсна ново обаждане, пак със скрит номер. Той отговори и чу непознат мъжки глас:
— Обажда се Ким.
— Какво има, Ким?
Не се сещаше за никого с това име.
— Имам телефон на приятел на мъртвец.
Бош разбра, че разговаря с управителя на „Хейвън Хаус“, и каза:
— Чудесно. Само че в момента шофирам по магистралата и не мога да го запиша. Може ли да ти позвъня по-късно?
— Ти купуваш номер — настоя Ким. — Петдесет долар.
Бош си спомни, че беше обещал да му плати, ако онзи го свърже с приятел или „колега“ на Джеймс Алън.
— Добре, дължа ти петдесетачка.
— Първо ми плаща сега — упорстваше азиатецът.
— Добре де, добре. В момента не съм в града. Ще дойда при тебе веднага щом се прибера, става ли?
— Ти ми плаща. Аз ти дава номер.
— Съгласен.
Изтече още един час и той скоро осъзна, че цял ден я кара само на кафе и адреналин и трябва да спре, за да хапне. Затова отби на изхода за шосе 66 към Виктървил, спря в едно крайпътно заведение и си взе хамбургер.
Поднесоха му кюфтето между два резена пресен хляб. Дойде му добре и Бош скоро потегли пак. Докато зареждаше на бензиностанция преди входа на магистралата, джиесемът му пак иззвъня, за пореден път със скрит номер. Той отговори и не позна гласа, който го изруга:
— Ей, Бош, скапаняк такъв, ако ми се изпречиш на пътя в някое разследване, ще ти дам да разбереш!
— Кой се обажда?
— Шибаната ти съвест! Наясно си, че предаваш адски много хора тука. Ти…
— Майната ти!
Хари затвори. Знаеше, че не всички негови бивши братя и сестри в ЛАПУ ще проявят същото разбиране като Тим Марсия и Лусия Сото. Остави маркуча на колонката и обиколи черокито, за да погледне по стар навик гумите. После продължи пътя си.
Пет минути след като излезе на магистралата телефонът му иззвъня отново. Тъй като видя, че номерът е скрит, Бош реши, че само излишно ще се ядосва и разсейва, затова не отговори. За негова изненада прозвуча сигнал за гласова поща. Оставянето на съобщение със заплашително съдържание не беше особено разумно. Любопитен да научи кой може да е направил такава глупост, той го прослуша.
— Хари Бош, аз съм Дик Сътън от Шерифското управление. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Имаме извънредно положение. Спешно е!
Сътън остави мобилен номер и преди да затвори още веднъж настоя да му позвъни максимално бързо.
Бош не му се обади незабавно. Първо обмисли нещата. Познаваше Дик Сътън. На няколко пъти бяха работили заедно в междуведомствени спецчасти и макар че не се бяха сближили, имаше добро мнение за него. Прям южняк, който не играеше игрички, Сътън беше главен следовател в отдел „Убийства“ в Шерифското управление и Хари се чудеше дали по някакъв начин не е свързан с делото на Лекси Паркс.
Той прослуша съобщението още веднъж, за да запомни номера, и го набра. Сътън вдигна моментално.
— Обажда се Хари Бош.
— Къде си, Хари?
— На магистрала петнайсет, прибирам се от Лас Вегас.
— Днес си бил във Вегас, така ли?
— Да, точно така. Какво има?
— Хари трябва да дойдеш тук и да поговорим. На какво разстояние си от Лос Анджелис?
— В зависимост от движението, максимум на два часа. За какво трябва да разговаряме, Дик?
— Днес в Западен Холивуд е извършено двойно убийство. На двама души, които имат бижутерия на Сънсет Плаза. Казва се „Нелсън Грант & Сънс“. Знаеш ли я?
— Известно ти е, че я знам, Дик. Открили сте там визитката ми, нали?
— Ъъъ, да, точно така. Кога си бил там?
— Тази сутрин, когато единият от двамата отключи вратата и отвори магазина.
Последва дълга пауза.
— Е, Хари, извадил си късмет — накрая наруши мълчанието Сътън.
— Разказвай.
— Ще ти разкажа, когато дойдеш. Ела направо тук, става ли?
— Разбира се. Но първо искам да те питам нещо, Дик. Заподозрян ли съм?
— Стига, Хари, двамата с тебе се познаваме отдавна. Не си заподозрян. Имаме нужда от помощта ти. Нямаме никакви улики и ще сме ти признателни за съдействието.
— На местопрестъплението ли си в момента?
— Да, обаче скоро тръгвам за участъка в Западен Холивуд и почвам разпитите.
Това означаваше, че има и други свидетели.
— Знаеш къде е, нали? — попита го Сътън.
— На Сан Висенте — отвърна Бош.
— Точно така.
— Ще се видим там.
След като затвори, Хари се замисли за думите на Сътън, че не е заподозрян. Това противоречеше на другото му твърдение, че нямали никакви улики. Принципът гласеше, че ако разследването буксува, всеки е заподозрян. Бош харесваше и уважаваше Сътън, но трябваше да е наясно в какво положение се намира. Сега той беше на другата, тъмната страна, както я наричаха, и отношението на Сътън със сигурност щеше да е различно от времето, когато двамата бяха колеги следователи от различни правоохранителни органи.