Наистина нямаше.
Сото му позвъни в момента, в който се спуснаха от хълма и завиха на юг по Кауенга Булевард към Холивуд. Беше открила домашния адрес на Шубърт — на Елевадо Авеню в равната част на Бевърли Хилс.
— Излиза един и същи адрес в три различни бази данни, затова смятам, че е актуален — каза тя.
— Отлично — каза Бош. — Благодаря.
— Радвам се, че съм ти от полза, Хари. Нещо друго?
— Ъъъ, всъщност има още нещо. Успя ли да намериш полицаите от Нравствения отдел, чиято позивна ти дадох? Ония, които може неофициално да са използвали Джеймс Алън като информатор?
— Да, аз не ти ли ги пратих? — учуди се Сото.
— Искаш да кажеш по имейла ли? Не съм проверявал. Ще го направя веднага щом…
— Един момент. Имам ги тук.
Бош зачака и чу, че бившата му партньорка прелиства страниците на бележника си. За краткото време, през което бяха работили заедно, тя беше възприела неговия навик винаги да си носи тефтерче.
— Добре — каза тя накрая. — Позивната шест-ен-петдесет и пет принадлежи на Дон Елис и Кевин Лонг. Познаваш ли ги?
Хари се замисли за миг. Имената не му говореха нищо. Бяха го преместили от Холивудския участък преди повече от десет години. Сигурно деветдесет и пет процента от служителите вече бяха други.
— Не, не ги познавам.
— Как ще провериш дали Алън им е бил информатор? Ако действително са го използвали незаконно, те няма да си признаят току-така.
— Още не знам.
Отново й благодари и й каза да си ляга. После затвори и упъти Марко на запад към Бевърли Хилс по Сънсет Булевард.
— Сигурен ли сте? По това нощно време на Сънсет е много натоварено. Според мен по Санта Моника е по-добре.
— По Санта Моника е по-добре, обаче аз предпочитам по Сънсет — заяви Бош. — Искам да видя нещо.
— Добре, вие командвате.
Марко последва инструкциите му и се оказа абсолютно прав за трафика по Сънсет Булевард. Колите едва пълзяха. Бош видя облечени в черно тълпи пред клубовете, туристически бусове на нощен лов за знаменитости, нископлатени разпоредители, размахващи фенерчета, за да примамят шофьорите в свръхскъпи паркинги, патрулки на Шерифското управление с включени буркани, за да подканят колите да не спират. Взираше се през отразяващото неона предно стъкло, ала беше потънал в дълбок размисъл и пъстрите отблясъци не проникваха в тъмните му очи.
Мислеше за Вин Скъли, коментатора на Лос Анджелис Доджърс, който коментираше мачове повече от шейсет години общо над десет хиляди мача. В Лос Анджелис нямаше по-известен или свързван с града глас. И въпреки дългата си кариера той не беше изгубил любовта си нито към бейзбола, нито към града на своя отбор. И винаги се шегуваше, когато боговете на съвпадението изписваха на таблото ред от повтарящи се двойки. „Двойките са полудели — съобщаваше той преди хвърляне. — Два бола, два страйка, двама излизат, двама влизат…“
Бош чуваше гласа на Скъли в главата си, докато размишляваше за двойките в собствената му игра. Две убийства, навярно свързани помежду си, последвани от убийство на двама братя във вътрешното помещение на бижутериен магазин. Двама вероятни убийци в бижутерията. Затръшване на две врати на уличката, където бяха подпрели трупа на Джеймс Алън на задната стена на един автосервиз. Два часовника, за които първо бяха казали, че са откраднати, а после — че не са. Две ченгета от Нравствения отдел, които бяха спрели Мики Холър за шофиране в нетрезво състояние. Две ченгета от Нравствения отдел, които можеше да са използвали Джеймс Алън като информатор. Съвпадение? Струваше му се, че Вин Скъли няма да се съгласи с това. Не беше съгласен и той.
Да, двойките бяха полудели и Бош трябваше да разнищи всичко това. Позвъни на Холър и го събуди.
— Какво се е случило? — попита адвокатът.
— Нищо — отвърна Хари. — Имам въпрос. За твоето шофиране в нетрезво състояние. Ти каза, че те спрели двама цивилни.
— Точно така. Направиха ми засада. Какъв е въпросът?
— Те от Нравствения отдел ли бяха?
— Може и да са били.
— Как се казваха?
— Не знам. Предадоха ме на патрулна двойка.
— Имената им няма ли ги в рапорта за задържането ти?
— Може и да ги има, ама още не съм го получил.
— Мамка му.
— Защо ми звъниш по това време и ме разпитваш за ония копелета?
— Не съм сигурен. Когато науча повече, ще ти се обадя пак.
— Гледай да е утре. Сега спя.
Бош затвори и започна да почуква с джиесема по брадичката си; обмисляше какво да направи, за да отговори на въпроса, който преди малко беше задал на Холър. Знаеше, че може отново да се обърне към Лусия Сото, ала също така знаеше, че търсенето на рапорта за задържането в архива ще остави дигитални отпечатъци. Нямаше право да я излага на такава опасност. Трябваше да измисли друг начин.