Идеално разчете момента. Тъкмо влизаше, когато отвътре изфуча патрулен автомобил. Хари съвсем леко натисна спирачката и протегна ръка през прозореца в традиционния поздрав към полицаите в другата кола. Крайслерът мина малко твърдо и шумно през релсата, но така или иначе, Бош вече беше в паркинга. Погледна в огледалото и видя, че патрулката се отдалечава на север по Уилкокс.
Насочи се към реда, от който можеше да наблюдава задния вход на участъка, намери свободно място и паркира. Погледна към входа и веднага установи, че му се отваря възможност. На едно от двете запазени паркоместа до вратата беше спрял патрулен автомобил и двама полицаи изкарваха двама арестанти. През задния вход се влизаше с електронна карта. Това щеше да е последното препятствие.
Приготви се психически и слезе. Няколко години беше работил в Холивудския участък, първо като патрулен полицай, после като детектив. Познаваше разположението на сградата като собствения си дом и имаше добра представа за прилива и отлива на личния състав. Вътре нямаше да има много хора и всички щяха да са всъщност в дежурната, на регистратурата и в ареста.
Тези помещения се намираха в предната част на участъка — в края на коридор, в който се влизаше през задния вход. Друг коридор минаваше в задната част на сградата и водеше към детективското бюро, кабинетите на командния състав и стълбището, по което се стигаше до Нравствения отдел, общата зала и стаята за почивка.
Бош знаеше, че те най-вероятно ще са пусти, освен ако в Нравствения отдел не провеждаха нощна операция, в стаята за почивка нямаше патрулни полицаи или детективи не пишеха рапорти в бюрото. Налагаше се да поеме тези рискове.
Закрачи бавно из паркинга, докато не видя, че двамата полицаи повеждат окованите в белезници арестанти към входа. Едва тогава ускори ход, за да ги настигне. Ако се държеше като вътрешен, имаше голяма вероятност да го вземат за такъв. В Управлението работеха над хиляда детективи, които постоянно се въртяха в участъци из целия град. Нямаше как всички да се познават. На това разчиташе. Ролята на детектив щеше да е най-лесната в живота му.
Стигна до задния вход в момента, в който единият полицай отключваше с картата си. Когато посегна към вратата, Бош мина зад него и каза:
— Дайте на мен.
Хвана стоманената дръжка, отвори широко вратата и се отдръпна, за да позволи на полицаите да вкарат двамата раздърпани мъже в белезници.
— Добре дошли, господа. — Хари посочи с жест входа. — Заповядайте.
— Благодаря, господине — отвърна първото патрулно ченге.
— Майната ти, господине — изхили се единият арестант.
Бош го прие като признак, че е издържал изпитанието. Четиримата влязоха в участъка и тръгнаха по коридора към помещението за регистрация и ареста. Хари ги последва и моментално зави надясно по задния коридор, който пустееше. Бързо стигна до дъното и надникна в детективското бюро. Нямаше никого и светеха само два от четирите реда лампи, поради което огромното помещение тънеше в сумрак.
Той излезе в коридора, отиде при стълбището, спря до първото стъпало, наведе се напред и наостри слух, за да долови и най-тихия звук от горния етаж. Ако в Нравствения отдел или стаята за почивка имаше хора, щеше да чуе приглушените им разговори, ала оттам не се чуваше нищо. После се обърна към входа на помещенията за командния състав. Там се намираха кабинетите на двамата капитани, наред с общо помещение с три бюра за секретарки и адютанти. Тъкмо тази стая интересуваше Бош. На корково табло, голямо колкото цяла стена, висеше организационната структура на участъка, включваща снимките и имената на всички служители, от капитаните до новобранците. Полицаите често го наричаха „разпознавателното табло“, защото понякога се използваше за разпознаване на служители от граждани, дошли в участъка да подадат жалба срещу поведението на полицай, без да знаят името му. Тогава завеждаха жалбоподателя при таблото и го молеха да открие нарушителя.
Най-долните два реда от пирамидата бяха посветени на патрулните смени. Над тях бяха детективските двойки и специализираните звена, сред които, знаеше Бош, се нареждаше и Нравственият отдел. Той се насочи към тези снимки и незабавно се натъкна на лицата на Дон Елис и Кевин Лонг. И двамата бяха бели и имаха опитния безизразен поглед на ветерани от уличните битки. Елис беше по-възрастният и нещо в студените му очи подсказа на Хари, че е старшият партньор.
Снимките бяха закрепени с кабарчета. Личният състав се менеше прекалено бързо, за да ги лепят. Бош откачи снимките на Елис и Лонг, занесе ги при цветния ксерокс до бюрото на секретарката на началника, сложи ги една до друга на стъклото и направи две копия при максимално увеличение. Когато ги извади от тавата, веднага установи, че лицето на Елис със сигурност му е познато. Хари се втренчи в снимката и се опита да си спомни къде го е виждал. Човекът изглеждаше четирийсет и няколко годишен и навярно имаше двайсетина години служба в Управлението. Пътищата им спокойно можеше да са се пресичали. На местопрестъпление, в участък, на купон по случай нечие пенсиониране. Възможностите бяха безброй.