— Наричайте ме Хари. Вече не съм детектив. Сигурен ли сте, че е гледал към моята къща?
— Определено. А вие ми викайте Франк.
— Колко време остана там този човек, Франк?
— Докато не се спречках с него. Тогава си тръгна. Тъкмо затова мисля, че не беше истинско ченге въпреки че ми показа значка.
— Спречкали сте се с него?
— Да, излязох и го попитах какво прави. Той стана адски нервен и си замина. И ми показа оная фалшива значка, дето я носеше на врата си.
Бош бръкна в джоба си и извади ксерокса със снимките на Елис и Лонг. Разгъна го и впери очи в лицата на двете ченгета от Нравствения отдел.
— Как изглеждаше?
Отговорът на Албърт се забави доста.
— Не знам, нормален си беше — отвърна съседът накрая.
— Какво значи „нормален“? Бял ли беше, или чернокож?
— Бял.
— На каква възраст?
— Ъъъ, четирийсетинагодишен, струва ми се. Или трийсетина.
Бош отново погледна снимките.
— С мустаци ли беше?
— Да, с мустаци. Познавате ли го?
Лонг имаше мустаци. Елис нямаше.
— Не знам. Там ли ще сте по-късно? Ще ви покажа едни снимки.
— Естествено, постоянно съм тука.
— Благодаря, Франк.
— А, аз само държа под око къщите в квартала. Нали всички го правим.
Хари затвори и продължи да се взира в снимките. Нямаше нужда да ходи при Франк, за да се увери в нещо, което инстинктивно вече знаеше. Беше убеден, че мъжът с бинокъла е бил Лонг. Струваше му се странно, че е душил наоколо толкова рано. Защо фактът, че джипът не се движи, бе предизвикал у него подозрения още преди девет и половина сутринта?
Бош реши, че има друга причина за посещението на Лонг. Сгъна листа и докато го прибираше в джоба на якето си, видя от вратата на рехабилитационния център да излиза мъж, който трябваше да е Войчеховски. Човекът видимо куцаше и се подпираше на бастун — черен с нарисувани по дължината му пламъци. Носеше дънки, черна тениска и кожен елек с логото на „Харли Дейвидсън“ на гърба, само че със счупени криле. Това означаваше, че мотоциклетистът е паднал, пострадал и оцелял.
— Сиско? — повика го Хари.
Мъжът спря и се завъртя към него. Бош го настигна.
— Ти си Сиско, нали?
— Може и да съм. А ти кой си?
— Хари Бош. Аз съм…
— Следователят на Мики Холър. Да, ти зае моето място.
— Щях да кажа „братът на Мики Холър“. Не съм ти заел мястото. Не го искам и можеш да се върнеш веднага щом си готов. Работя само по тоя случай, и толкова.
Сиско се опря с две ръце на бастуна си. Хари виждаше, че в момента стоенето и ходенето не са му най-любимите занимания. Покрай стените в коридора имаше пейки, предназначени за хората, чакащи свои близки в рехабилитационния център.
— Хайде да седнем за малко — посочи една от тях Бош и Сиско се насочи към нея. Видът му показваше, че с удоволствие ще даде почивка на коляното си. Той беше едър мъж с яки ръце и могъщо плещесто тяло — обърната пирамида, несигурно изправена на опорните си точки.
— Значи не е съвпадение, така ли? — попита той. — Мик ми е казвал, че и ти си служил в армията.
— Служил съм и често съм идвал тука, но това не е съвпадение — отвърна Бош. — Дойдох да се видя с тебе. Трябва да ти задам някои въпроси.
— За какво?
— Ами, да започнем със злополуката. Мики ми каза…
— Не беше злополука.
— Тъкмо това ме интересува. Разкажи ми как се случи.
— Не разбирам. Защо?
— Чул си, че Мики го задържаха за шофиране в нетрезво състояние, нали?
— Да. Твоите стари дружки от ЛАПУ.
— Било е инсценировка. Според мене, за да възпрепятстват работата му по делото на Фостър. Възможно е същото да е било и с тебе. Е, как се случи?
Погледът на Сиско стана леден.
— Беше си чиста проба кофти номер. Карах по Вентура Булевард в Студио Сити за Холивуд. Оня от съседната лента ме изтика и нямах друг избор — трябваше или да го оставя да ме блъсне и да падна под колелата му, или да рискувам в насрещното платно. За малко щях да се измъкна невредим.
— Какво те кара да мислиш, че е било нарочно?
— Не мисля. Сигурен съм. Две неща. Първо, оня не спря. Тъй де, даже и не намали. И второ, той знаеше какво прави. По дяволите, аз ритнах колата му отстрани, обаче той продължи към мене. Ботушите ми са със стоманени налчета! Няма как да не е чул.
— Видя ли шофьора?
Бош понечи да извади ксерокса от джоба на якето си.
— Не, не го видях — отвърна Сиско. — Прозорците на колата бяха прекалено затъмнени. Много повече, отколкото е позволено.