— Вие ли сте братът на Даниела Иванова?
— Да, как е тя?
— Зле. Състоянието й е много тежко. Операцията приключи току-що. Изчакваме още малко, за да видим дали ще дойде в съзнание.
— Какво е станало?
— Била е пребита. Полицията е тук, ще се води следствие, доколкото разбрах. Те ще ви обяснят. Но имам опасения, че няма да може да ходи никога повече.
— Как така?!
— Пак ще говорим. Трябва да вървя. Запасете се с търпение. Ето телефонния ми номер. Аз съм доктор Георгиев.
И му подаде визитка. Борис я взе и благодари. Седна на пейка в коридора и хвана главата си с ръце. Даниела можеше да остане парализирана! Не си представяше хубавата си сестра в инвалидна количка за цял живот. Ръцете му трепереха. Стана, пообиколи в коридора и пак седна. Реши, че е крайно време да се обади на майка си. Набра номера й и когато тя му отговори, внимателно й съобщи:
— Даниела е в болница, зле е, нещо е станало…
— Аз съм на пазара, не мога сега да оставя сергията, ти нали си там?
— Да, в „Пирогов“ съм, чакам да кажат нещо, но е зле. Не ме пускат да я видя, но операцията е свършила.
— Добре, ако има нещо ново, обаждай се.
Борис затвори телефона. Не очакваше майка му да реагира толкова спокойно и дори незаинтересувано. Очакваше веднага да дойде в болницата. Но тя предпочете да остане на пазара. Странно… Но не искаше да я съди. Самият той се намираше в инфарктно състояние и не можеше да прецени кое е правилно и кое не. Нали беше тук, това е достатъчно. И без това не пускаха никого да я види. След няколко часа в коридора при него дойде отново доктор Георгиев.
— Сестра ви дойде в съзнание. Но няма как да ви пуснем при нея. Най-добре вървете да си починете и утре елате отново.
— Има ли някакво подобрение?
— Рано е още да се каже.
Борис си тръгна с наведена глава. Излезе и си хвана такси от улицата пред болницата. Прибра се направо в апартамента. Взе душ и си легна. Беше изморен, тялото го болеше, но не можеше да заспи. Усети, че му се вие свят дори докато лежи. Не му се беше случвало досега. Все едно беше в някакъв кораб, който го люшкаше. Ушите му бучаха. Изпитваше нови и странни усещания. Седна в леглото. Навън беше вече тъмно. Сети се, че не беше ял нищо цял ден. Отиде в кухнята отвори хладилника и намери вътре някаква луканка. Не помнеше кога я е купувал, огледа я, стори му се, че все още става за ядене. Обели я и наряза няколко парченца. В кутията за хляб имаше няколко стари филийки, взе една, огледа я да няма мухъл и започна да яде. После изпи чаша студена вода и пак си легна. В главата му мислите се блъскаха със страшна сила — как да продължи оттук нататък, с какви пари, кой ще бъде той без работата си…
Главата го заболя. Стана, отиде до кухнята и взе дексофен. Продължаваше да му се вие свят. Дали да не отиде в болницата да го прегледат? Реши да пробва да заспи, а като си почине, може би всичко щеше да е отшумяло. Щеше да изчака до сутринта.
Събуди се от някакъв кошмарен сън, непознати го преследваха. Погледна електронния часовник на нощното шкафче до леглото си — показваше 3 часа и 15 минути след полунощ. Продължаваше да му се вие свят. Все едно беше в потъващ кораб. Имаше чувството, че той самият потъва някъде надолу, надълбоко. Днес за първи път изпита подобно усещане. Беше неприятно и се чудеше на какво се дължи. Опита се отново да заспи, но не можа. Мислеше за парите! Проклетите пари! Защо не беше спестявал?! С какво щеше да живее оттук нататък?! На кого да се обади?! Въртя се до сутринта в леглото. Последно погледна часовника в 6 часа и 18 минути. После заспа.
Даниела отвори очи. Огледа, доколкото й беше възможно, къде се намира. Болница. Беше в болница! Какво се беше случило? Помнеше, че беше на някакво парти. Пи шампанско. Смееше се с едно момиче. После дойде един мъж и я заговори. Спомените дотук бяха ясни. След това се почувства зле. Все едно не можеше да се побере в кожата си. Някой като че ли я душеше. Видя в спомените си някаква гора. Беше тъмно. Някой я удари. Болка. Спомни си болката. Но кой беше той?! Виждаше лицето му, но не знаеше името му. Защо й беше причинил това?! Една сълза се отрони от окото й и се търкулна по бузата. Болка. Това си спомняше. Опита се да се раздвижи в леглото, но не успя. Тялото й беше сковано. Все едно чуждо. Обзе я паника. Защо не можеше да движи краката си?!
Влезе мъж, облечен в бяла престилка, с него имаше и полицай. Застанаха до леглото. Заговориха й тихо:
— Добро утро, Даниела. Аз съм доктор Георгиев.
— А аз съм Петров от Шесто районно. Трябва да ви задам няколко въпроса.
— Даниела, как се чувстваш, ще можеш ли да отговориш на въпросите? — загрижено попита доктор Георгиев.