Даниела мълчеше. Гледаше ги и мълчеше.
— Госпожице Иванова, помните ли какво се случи? Кой ви преби? — полицаят задаваше безмилостно въпросите си.
Даниела продължаваше да мълчи. Пред очите й се разиграваше цялата случка от злополучната нощ. Мозъкът й безпощадно вадеше всяка подробност — изнасилването, побоят. Помнеше всичко, но не й се говореше с непознатите за това.
— Госпожице Иванова, трябва да ни разкажете всичко, намерена сте в безпомощно състояние в гората от непознати хора, те ни се обадиха в районното, но не знаеха нищо. Дайте ни някаква следа. Трябва да ни съдействате, за да открием извършителя.
— Мисля, че още не е готова да говори. Елате пак утре. Нека да я оставим сега да почива — намеси се докторът.
Двамата излязоха, а Даниела се опита да се повдигне в леглото. Не успя. Тялото й не се подчиняваше. Разплака се.
Борис се събуди по обед. Не бързаше да става от леглото. Виеше му се свят. Първо седна, постоя малко и отново легна. Отново се насили да стане. Успя. А после положи огромни усилия да не падне, докато си взимаше душ. С едната ръка се подпираше на стената, докато с другата размазваше душ гела по тялото си. От какво му се виеше свят?! Дали нямаше някой тумор в мозъка, който да притиска нещо в главата му и затова да не може да пази равновесие? Притесни се много. Започна да си представя, че вече е болен от нещо сериозно и че не го чака нищо добро. Излезе от банята, облече се и се обади на личния си лекар. Той му записа час за следващия ден сутринта. После излезе от апартамента и отиде в болницата при Даниела.
Намери доктор Георгиев и от него разбра за срещата, която Даниела бе имала сутринта с полицая.
— Странно е, че сестра ви не говори. Няма причина за това.
— Нищо ли не казва?
— Не, но може и да е заради преживения стрес.
— Какво точно се е случило?
— Изследванията и прегледите показват, че е освен пребита е била и изнасилена.
— Изнасилена?
— Да. Както ви казах, намерили са я в гората. Ще ви дам телефона на полицая от Шесто районно, Петров се казва. Най-добре се чуйте с него.
Борис записа в телефона си номера на Петров. И попита:
— Мога ли да я видя?
— Свиждането в реанимация е забранено.
— Моля ви, направете изключение за мен. Пуснете ме за няколко секунди да я видя. Искам да знае, че не е сама.
— Не мога, ще си имам неприятности.
— Моля ви, нека да види, че съм тук и я пазя. Кой знае какво са й причинили, моля ви.
— Не, не мога да ви пусна.
— Много ви моля!
— Изчакайте да проверя какво е положението, ще видя какво мога да направя.
— Много ви благодаря, докторе.
Доктор Георгиев изчезна за около пет минути, после се върна при Борис и му каза:
— Ще я видите точно за няколко минути, не искам да имам неприятности. Елате с мен. На силни обезболяващи е. Не й говорете нищо.
Борис тръгна след доктора. Влязоха в стаята при Даниела и той застана до леглото й. Лицето й цялото беше в синини. Стомахът му се сви от вида й. Хубавата му сестра лежеше със затворени очи, а той не знаеше какво да направи. Сякаш усетила нечие присъствие, тя отвори очите си. Погледна го и сълзи потекоха по бузите й.
— Как си, Дани? — плахо я попита Борис.
Тя го гледаше и мълчеше. А той виждаше в погледа й ужаса, който беше преживяла. Цялата мъка, стаена в тези две иначе толкова красиви очи. Видя болката й и се ужаси, че е толкова безпомощен, че не може да направи нищо, когато тя има най-голяма нужда от него. Погали я по ръката, не знаеше какво да й каже. Нямаше и помен от красавицата с манекенска визия. Иначе разкошната й руса косата сега висеше мръсна и сплъстена от двете страни на лицето й. Погледаха се още малко и доктор Георгиев каза, че трябва да я оставят да почива. Даниела погледна умолително брат си, сякаш искаше да му каже да не я оставя сама.
— Не пускат да се влиза тук, едва измолих да те видя за минутка, когато ме пуснат пак ще дойда. Да знаеш, че съм с теб и винаги ще бъда! Чу ли? Няма да те оставя! — говореше той, докато вървеше заднишком към вратата.
После излезе в коридора и се разплака. Беше се ужасил от начина, по който изглеждаше сестра му. Кой нещастник беше причинил това? Само да разбереше името му, щеше да го намери и да го смаже от бой! Яростта го обзе и той удари с юмрук по стената. Докторът се обърна да си ходи, а Борис се провикна след него:
— Ще се оправили ли сестра ми?
— Божа работа, правим каквото можем, но за някои неща сме безсилни — отговори му Георгиев и си тръгна.
Борис излезе от болницата. Видя банкомат, изтегли 400 лева и погледна бележката, която изплю машината, за да види колко пари са останали в банковата му сметка. Малко под 7 хиляди лева. Трябваше след няколко дни да получи заплатата от двете заведения, но сега тази опция вече не съществуваше. Не можеше да повярва каква зла съдба го беше сполетяла! Но защо обвиняваше съдбата?! Помисли си, че беше напълно ненужно да купува от летището парфюм за 1275 евро на манекенката! Както и да я води на шопинг в Милано! Ама нали искаше да й се докаже! Но това беше преди няколко дни. Сега се налагаше да се справя само с това, с което разполага в сметката си. Но не виждаше как! Спешно трябваше да намери отнякъде пари. Иначе щеше да се прости с хубавия си апартамент и да се върне да живее в „Люлин“ при майка си. Опазил го Бог, само това оставаше! Помисли си, че всъщност не вярва в Бог и няма смисъл точно сега да мисли за него или пък да се надява той да му помогне.