Докторът го погледна загрижено и се зае да пише рецептата. Подаде я на Борис и му напомни, че го очаква след петнайсет дни на контролен преглед.
Борис излезе от болницата провесил нос. Не му хареса, че трябва да се лекува с антидепресанти. Видя на тротоара точно пред него аптека и влезе да си купи лекарствата. Стана му неудобно, когато подаде зелената рецепта на аптекарката. Очакваше да го погледне неодобрително, като някакъв луд, но тя не му обърна внимание. Подаде му лекарствата и той отвори портфейла си да ги плати. Слава богу, че не бяха скъпи. Очакваше, щом ги беше чувал по американските филми, да струват много повече, но не беше така. И слава богу! Вече всеки лев му беше ценен. Внимаваше за какво харчи парите си и съжаляваше, че не го беше правил досега.
15
След петнайсет дни Борис отиде на контролен преглед при невролога.
— Пиете ли си хапчетата? — попита го Симеонов.
— Да.
— Как се чувствате?
— По-добре. Не напълно, но имам чувството, че не ми се вие толкова свят, колкото в началото.
— Добре, сега ще направим същия преглед като предишния път, за да видим дали имате подобрение.
Борис ляга, става, вървя със затворени очи, пипа си носа и с поглед проследи движението на показалеца на доктора. След десетина минути бяха приключили и доктор Симеонов заключи:
— Има подобрение. Продължавайте да си пиете хапчетата, сега ще ви напиша нова рецепта и след месец елате пак на преглед.
— Няма ли да ги спираме вече тези хапчета, имам чувството, че ме замайват, спи ми се като че ли постоянно заради тях?
— Не, поне три месеца ще ги пиете. Но зависи как сте, затова ви викам след месец. Спряхте ли да се ядосвате?
— Аз не се ядосвам.
— Работа намерихте ли си?
— Не, няма къде да си намеря, не очаквам скоро да започна работа. Притеснявам се единствено, че скоро ще свърша парите и тогава не знам какво ще правя.
— Ако имате нужда от психолог, мога да ви насоча, тук, в болницата.
— Не, не искам.
— Пак помислете и другия път, като се видим, ще ми кажете. И си потърсете работа. Ако се наредят нещата в живота ви, ще спре виенето на свят.
— Добре, довиждане, докторе.
Борис излезе ядосан от кабинета. Как да си намери работа?! Беше лесно да се каже! Но да се направи… Звъня на кого ли не, но без резултат! В неговия бранш и за неговата позиция не търсеха всеки ден хора, трябваше му истинско чудо.
Вече беше освободил луксозния си апартамент в затворения комплекс. Върна се да живее в „Люлин“ при майка си. Още не беше свикнал с изтърбушения диван в хола. Лесно се беше пригодил към скъпите матраци през последните десет години от живота си. Сега се беше върнал там, откъдето беше започнало всичко. Оставаше да провери дали кварталното кафене още съществува и дали щяха да го вземат отново за барман. Само че кой взима четирийсетгодишен мъж? И на каква работа?! Имаше опит единствено в разработването и управлението на елитни заведения. Спешно трябваше да си намери платено занимание, но къде?!
Прибра се в апартамента на майка си с градския транспорт. В автобуса миришеше на спаружено и потни тела. Не стига, че му се виеше свят, ами и тази миризма го довършваше, повръщаше му се. Рейсът друсаше и скърцаше, а той едва успя да намери свободна седалка и не стана от нея дори при вида на една старица, безпомощно хванала се за облегалката пред него. Не му пукаше за никого, мразеше целия свят и обвиняваше всички, че животът му се бе провалил по такъв начин.
Едва дочака майка му да се прибере вечерта от пазара. Каза й, че е гладен, а тя му отвърна, че няма сили да готви. Направиха си по един сандвич със салам и вечеряха пред телевизора в кухнята.
— Днес говорих с доктора на Даниела. Няма подобрение. Да отидем в неделя, има свиждане, казаха, че вече можем да я посещаваме, няма да е в реанимация.
— Добре.
— Свиждането е от четири до шест часа.
— Добре.
— Може да й вземем някакви плодове или сок?
— Добре.
Майка му гледаше сериала си и не се вълнуваше от разговора за пребитата Даниела. Борис реши да я попита и най-после да разбере нещо, за което много мислеше напоследък:
— Мамо, ще ми кажеш ли защо си толкова студена към нея?
Нуша отмести вяло поглед си от телевизора, бяха започнали рекламите.
— Какво?
— Чу ме, мамо.
— Така ли мислиш?
— Да, от години те наблюдавам. Още когато бяхме малки.
— Не знам дали е така, но щом казваш.
— Имаме голяма разлика с Даниела. Тринайсет години. Защо е така?
— С баща ти не се разбирахме изобщо години наред, животът ни беше истински кошмар. В един момент той поиска развод, а аз не желаех да се развеждаме. Каквото и да се случваше между нас, все още го обичах и не исках да го загубя. И тогава реших, че едно бебе може да закрепи брака ни.