— И така се роди Даниела?
— Да, само че нищо не се промени! Бебето не помогна на отношенията ни с баща ти.
— Значи ти си се надявала появата на бебето да промени баща ми? Защо?
— Ами така си мислех. А и баба ти така ми каза. Че ново дете в семейството ще доведе до нови отношения.
— Много глупава теория. Не знам защо си й повярвала.
— Така беше по наше време. И приятелките ми така казваха, че ще се оправят нещата, ако забременея. Че той ще спре да пие и да ме бие.
— Биеше ли те?! Не си ми казвала досега.
— Не исках да се знае. Докато бях бременна, не ме е удрял. Но като се роди сестра ти, отношенията ни още повече се влошиха. Тя много плачеше и му пречеше да спи. Той се изнервяше и излизаше по кръчмите, прибираше се късно през нощта. Имах усещането, че бебето беше пречка за отношенията ни. Вместо да помогне, то влоши нещата.
— Защо не се разведе?
— Абсурд! Какво ще кажат хората?!
— Какво те интересуват хората?
— Почва филмът, не ми се говори повече.
— Чакай, искам нещо да те помоля за Даниела — недей да я наказваш заради татко. Тя не е виновна. Не бива да прехвърляш върху нея омразата си. Не бъди толкова студена. Сега тя има огромна нужда от теб, не разбираш ли?!
Майка му мълчеше. Мълчеше и гледаше сериала. Вместо да обмисли своя живот и своите грешки, гледаше чуждите. Защото така беше по-лесно.
Борис си легна. От хапчетата вече заспиваше лесно. Още в девет часа вечерта му се доспиваше и след половин час като си легнеше се унасяше веднага. Без мисли и без спомени. Имаше си отработена схема за заспиване. Инсомнията си беше отишла.
В неделя отидоха да видят Даниела в болницата. Тя мълча през цялото време. Лежеше си в леглото и не помръдваше. Докторът им беше казал, че никога повече няма да може да ходи. Само ръцете си ще може да движи по малко. На Борис му се късаше сърцето, като я гледаше. Не знаеше как да й помогне. Беше говорил с полицията, не бяха открили нищо. Нямаше свидетели, никой не казваше нищо.
Докато се прибираха с рейса към къщи, Борис попита майка си:
— Какво мислиш?
— За кое?
— За Даниела!
— Какво да мисля?! Знаех си, че ще завърши така.
— Как може да говориш такива неща?!
— Защо?! То не може да се снимаш гола по списанията, да си правиш каквото искаш и накрая да не стане нещо.
— Колко други момичета се снимат, но не им се случват такива ужасни неща?! Трябва да я подкрепиш, няма си никого освен нас двамата.
— Ще я подкрепя аз, ама друг път! Питала ли ме е къде да ходи и какво да прави? Не е! Сега пак на моите грижи ще легне. Къде ще отиде с инвалидната количка да живее, а?! Пак при мен, както и ти.
— Аз съм временно, като си намеря работа, ще се изнеса.
— Ти не си търсиш работа, същия си като баща си.
Борис не отговори нищо. Заболя го. Много. Не очакваше подобни тежки думи от жената, която го беше родила. Беше все още сърдита на баща им, а си го изкарваше на тях. Само че баща му вече го нямаше, беше умрял преди години. Колко време още щеше да е нужно на майка му, за да забрави и да прости?! Можеше ли изобщо да прости?
Докато слизаха на тяхната спирка, Борис се замисли колко пъти й беше предлагал да й дава пари? Сега можеше да има спестени на влог в някоя банка. Колко пъти й беше предлагал да й купи апартамент на хубаво място? В някой затворен комплекс с хубава гледка. Сега и тримата можеше да живеят добре. Ако тя не беше толкова горда да отказва парите му. И ако той не беше така глупав да изхарчи толкова много пари по жени и удоволствия. Сега си нямаше нищо на свое име. Нямаше настояще, нямаше и бъдеще. Не му се живееше.
Когато свърши последните пари в банковата си сметка, се зачуди дали да не сложи край на живота си. Да скочи от покрива на блока или да се обеси някъде?! Не му се живееше този живот. Искаше си неговия. Но нищо нямаше да му го върне. Беше наясно с това.
Прибраха се в апартамента. Вечеряха филии, намазани с пастет, и после гледаха телевизия. Не си говореха — така беше през повечето време. А точно сега Борис имаше голяма нужда от подкрепа. От мили думи и някой да му вдъхне кураж. Да му каже, че всичко ще се оправи и че той ще успее да си стъпи на краката. Чувстваше се ужасно сам, насред нищото.
В осем си изпи ксанакса, както му беше казал докторът, и си легна. В девет беше заспал. Хапчетата му помагаха не само за световъртежа, но и да не мисли за проблемите си. Изпразни главата си от мисли, а душата — от емоции.