Сутринта се събуди с безумната идея, че трябва да се обади на бившата си жена. Осъзнаваше, че това вече е напълно отчаян ход, но нямаше на кого друг повече да звъни. Искаше да я попита дали може да му помогне с нещо. С работа, с пари… Изпи си деанксита и се помота в кухнята.
Набра номера на Кристин чак по обед. Дотогава събира смелост да го направи. Накрая реши, че нищо не губи, само можеше да спечели. Не й беше звънял нито веднъж, откакто се бяха разделили. Тя му вдигна чак на петото позвъняване:
— Ало!
— Здрасти, Кристин! Как си?
— Добре съм, какво искаш?
— Да се видим и да поговорим?
— Няма нужда, няма какво да си кажем, какво си се присетил сега за мен?!
— Виж, имам нужда от помощта ти!
— Шегуваш ли се?!
— Не, сериозен съм, закъсах много…
— Щом си опрял до мен, явно наистина много си го закъсал!
— Ще ми помогнеш ли?
— Никаква помощ няма да получиш от мен! — кресна бившата му жена.
— Чакай, успокой се, дай да не се караме. Случиха ми се някои неща, нека да се видим и ще ти обясня.
— Не искам бе!
— Заради доброто старо време, знаеш колко съм направил за теб, не можеш ли да ми помогнеш? — Борис говореше спокойно и добронамерено.
— Нищо не си направил за мен! Няма да ти връщам! — изкрещя му Кристин.
— Не искам да ми връщаш нищо, но ако можеш да ми помогнеш с някаква сума пари назаем…
— Как ли пък не! Не ми пука за теб дори и да умираш!
— Защо си такава? Ако видиш паднал човек на земята, няма ли да му помогнеш да стане?
— На всеки бих помогнала, но не и на теб!
— Защо?! Какво лошо си видяла от мен? Купих ти всичко, което ми поиска, добре си живееше.
— И какво, сега да ти го връщам, така ли?! Няма да стане! Нека да ти е зле, радвам се даже! Да видиш сега хубаво ли ми беше на мен, когато ме изоставяше, за да ходиш да чукаш курвите си!
— Да не започваме тази тема, с твоите фантазии за изневери. Не мога ли да дойда да поживея с теб и детето. Този апартамент ни беше подарък за сватбата. Живея с майка ми, но не ми харесва тази ситуация. Нека да се пренеса при вас за известно време, докато си стъпя на краката, а?
— Дума да не става!
— Защо, живееш ли с някого, има ли мъж в живота ти?
— Не, няма! Но не те искам, разбра ли?! Как да ти го кажа?! По какъв начин?! И изневярата беше за това! За да се махнеш от живота ми!
— Можеше да ми кажеш, че искаш да се разделим, а не да ме правиш за смях пред Жоро!
— Заболя ли те? Нека! — И Кристин се разсмя истерично.
— Въпреки изневярата ти, виж, обаждам ти се за помощ, смятай колко съм зле. Бъди човек, помогни ми.
— Не, няма да стане. Харесва ми да страдаш. Така получаваш каквото си заслужил. Виждаш ли, има равновесие в живота — каквото си надробиш, това ще сърбаш.
— Щом така смяташ, извинявай, че ти се обадих.
Борис затвори шокиран. Вярно ли беше това, което му каза Кристин?!
Заслужил ли си беше изпитанието от живота?
Да няма пари и да не може да си намери работа. Той самият не смяташе така. Не беше направил нищо лошо на никого. В собствените си очи беше достоен и добър човек. Не виждаше грешки в поведението си. Явно Кристин беше в цикъл и говореше, без да мисли. Само за да го обиди и ядоса. Но той нямаше да пада на нивото й и да обръща внимание на дрънканиците й. Отчете, че беше грешка да се обажда на тая злобна и незадоволена жена, и забрави разговора.
За да оправи настроението си, реши да се обади на Тони — шеф готвача от ресторанта му. Той винаги се отнасяше с уважение към него, сигурен беше, че и сега ще е така.
— Как си Тони? — весело подхвана Борис.
— Подпалила ми се е главата от работа. Кажи с какво мога да ти помогна?
— А не, нищо, просто исках да те чуя. Какво правиш?
— Всичко при мен е наред. Почнах работа в един нов ресторант. Извинявай, но точно сега нямам никакво време за приказки, защото в кухнята в момента е лудница. Мога ли да ти се обадя тия дни, като ми е по-свободно?
— Да, разбира се. Радвам се, че си започнал работа. Давай, действай! Ще се чуем, когато можеш.
— Окей, чао от мен. И още веднъж извинявай.
Борис затвори и се замисли как животът за всички около него продължаваше. Това, че неговият беше в застой, не спираше хората, с които преди това беше близък, да живеят. А той самият не знаеше как да рестартира дните си и да започне на чисто отначало…
16
Юли 2016 г.
Животът в тясното апартаментче в „Люлин“ беше станал ад. Изписаха Даниела от болницата. В инвалидна количка. Тя продължаваше да отказва да говори. Мълчеше и стоеше безпомощно в количката си по цял ден. Борис не правеше опити да я извежда на разходка пред блока. Мислеше си, че така ще я унижи. Да я виждат хората в това окаяно състояние. Красавицата от списанията, останала инвалид за цял живот. Вече нямаше и помен от предишната й красота, беше жалко подобие на себе си. Без време повяхнала и осакатена. През деня Борис буташе инвалидната количка по тясното коридорче между стаята, в която спеше сестра му, и кухнята. Вечер я пренасяше на ръце в банята, където я оставяше на пода, а майка й я събличаше и къпеше.