Даниела чуваше какво се говори за нея. И в болницата, и вкъщи. Не беше глупава. Знаеше, че никога повече няма да може да ходи. Присъдата беше изречена. Съдбата не я помилва. Често нощем лежеше будна в тясното килерче, което й служеше за спалня, и плачеше тихо, докато не я виждаше никой. Денем отказваше да говори. За какво да говори? Какво да каже?! Вече нищо нямаше смисъл. Нищо не можеше да й се случи. Всеки ден едно и също. Оттук нататък дните й щяха да преминават в седене в инвалидната количка и самосъжаление.
Този ад трябваше да свърши! Така си мислеше и сериозно искаше да сложи край. На ада и на живота си.
Дните минаваха и нищо хубаво не ставаше в семейството на Нуша. Борис не излизаше от вкъщи. Пиеше си антидепресантите и помагаше в грижите за Даниела. Майка им пазаруваше с малкото пари, които изкарваше на пазара, и тримата сядаха заедно единствено вечер, безмълвно, около кухненската маса, за да вечерят. Никой не чистеше апартамента и той се беше превърнал в още по-неприятно място за живеене.
Даниела мълчеше и по цял ден гледаше тъжно през мърлявия прозорец. Спомняше си какво беше, когато можеше да ходи, да тича, да спортува, да се забавлява, да харчи пари, да излиза с мъже, да се влюбва и разлюбва. И как си мислеше, че това ще продължи вечно. Как можа да й се случи това? На нея?! Да остане инвалид! Скапан инвалид! Мразеше се. Не се понасяше. Мразеше инвалидната количка. Не вярваше в Господ, но ако го имаше, тогава мразеше и него.
А майка им продължаваше от зори до здрач да работи на сергията на пазара в „Люлин“. Често мърмореше под носа си, че не е заслужила тази тежка съдба — на стари години да издържа финансово и да се грижи за двете си отдавна пораснали деца. Понякога го изричаше и на висок глас, така че и те я чуваха, но никой не й отговаряше. И тримата бяха нещастни посвоему. И смятаха, че не заслужават съдбата си.
Дните им си приличаха. Не се случваше нищо ново. Сутрин Нуша излизаше рано. Борис ставаше след нея и помагаше на сестра си да седне в инвалидната количка. Намазваше две филии с маргарин и поръсваше шарена сол отгоре, а после помагаше на Даниела да изяде едната. С другата закусваше той. Често се сещаше как сестра му за първи път яде хайвер. Тогава се смееше. При спомена как нацупено му бе обяснила, че едрите зърна на хайвера се пукаха в устата й, неволно се усмихваше. Понякога правеше чай. После буташе инвалидната количка до прозореца и придърпваше един стол, за да седне до нея. Наблюдаваше с крайчеца на окото си безизразното лице на Даниела и се чудеше за какво ли си мисли.
А тя мислеше само за едно — как да сложи край на живота си. Беше го решила вече. Не искаше да прекара нито ден повече, вегетирайки като някой зеленчук. Нямаше смисъл тази агония да продължава. Не се заблуждаваше, че старият й живот ще се върне отново. Лекарите бяха кристално ясни, когато казаха, че няма да проходи никога. Тогава за какво да живее?! Не правеше нищо по цял ден. Не четеше, телевизия рядко гледаше. През есента щеше да има президентски избори и по телевизията даваха предимно политици, които разпалено говореха неясни за повечето зрители неща. Но понякога вечер, преди да започне сериалът, гледаше новините заедно с майка си. За да минава по-бързо времето, не че я вълнуваше какво се случва в държавата. Често се чудеше защо Нуша се държи толкова студено с нея. Не помнеше да я е обидила или да се бяха карали преди инцидента. Отношението на майка й я потискаше допълнително. Искаше й се тя просто да я прегърне, да й каже една мила дума, но това никога не се случваше. Имаше нужда да чуе от майка си, че я обича. Изпитваше непоносима нужда точно сега някой да я обича. Обаче нямаше кой. Затова мълчеше. Понякога й ставаше тъжно и за брат й. Гледаше го как по цял ден стои вкъщи и нищо не прави. От време на време звънеше на някого по телефона, но след разговорите ставаше още по-мрачен и унил. И той като нея се беше затворил в себе си. Но поне не мълчеше, разказваше й нещо, например какво е видял по телевизията или кой съсед е минал покрай блока. Припомняше й в кой ресторант са ходили заедно навремето и как са си изкарали, но това само я натъжаваше. Знаеше, че това време няма да се върне.