Днес например я караше да си спомни как си беше изнесла багажа от дома на Стефан и колко смешно беше станало, когато той си бе дошъл ненадейно. Само че на Даниела не й стана смешно. Напротив, замисли се дали инцидентът щеше да й се случи, ако не се беше разделила с фотографа. Дали днес щеше да е в инвалидна количка, саката, пречупена и сама, ако навремето беше останала с него. Не го обичаше, но той по някакъв негов си начин се грижеше за нея. Ако бяха заедно, нямаше да отиде на ергенското парти и да си тръгне с онзи непознат. Полицията така и не откри нищо за него. Чуваше, когато брат й говореше по телефона с Петров от 6-о РПУ, а после, когато затвореше, виждаше яда и безсилието в погледа му. Беше звънял и на свои приятели да ги пита били ли са в бара в злополучната нощ, дали случайно не са видели с кого си тръгва сестра му, но никой не знаеше нищо.
Даниела чу, че се отваря входната врата на апартамента, и излезе от унеса на спомените си. Значи майка й най-после се прибираше от пазара. Сега щеше да приготви нещо за вечеря, а после да гледат телевизия. А след това щеше да дойде време да остане сама в своето малко килерче. Самотата не я плашеше, напротив, беше нейното убежище от срама, от неудобството от начина, по който сега изглеждаше, и от невъзможността да участва активно в живота.
Нуша извади тигана от шкафа и яйца от хладилника. Даниела я наблюдаваше от инвалидната си количка. Майка й първо сипа олиото в тигана, после разби десет яйца в голямата купа, сложи щипка сол и когато мазнината зацвърча, изсипа сместа в тигана. После започна да бърка с едната ръка, а с другата пусна телевизора, който все още си стоеше закотвен на кухненския шкаф. Даниела видя, че дават новини. Отново от парламента. Някакви хора говореха, тя не се заслуша, просто плъзна разсеян поглед по екрана. И тогава го видя!
Той ли беше?! Не можеше да бъде! Приличаше й много на него! Но наистина ли беше той!? Мъжът, който я изнасили и преби! Какво правеше в парламента?! Видеоматериалът свърши и показаха студиото с двамата водещи. Всичко трая не повече от минута, а може би дори 30 секунди. Твърде кратко време, за да го види добре. Не беше сигурна на сто процента, но интуицията и подсказваше, че е той. Същите скули, същата коса и същите студени и пронизващи очи…
Нуша побутна чинията й с яйца на масата, а брат й започна да я храни. Даниела дъвчеше машинално. Мислеше за мъжа. Дали беше депутат?! Сигурно, иначе какво щеше да прави там?! Това не беше добре. Ясно беше, че никога нямаше да получи наказание. Имаше влияние, позиции, хора на ключови места и щеше да се отърве. Най-много да я изкарат луда, че го е обвинила напразно. Знаеше как всичко в тая държава става с връзки! Въпреки многобройните обвинения и до ден-днешен нямаше нито един осъден или влязъл в затвора депутат! Водеха се дела, говореше се година-две и после ги оправдаваха.
Даниела се замисли дали да не каже на брат си. Но това означаваше да излезе от тишината, на която доброволно се беше обрекла за по-безопасно. Харесваше й да си мълчи. Улесняваше я. Ако сега проговореше, после трябваше непрекъснато да отговоря на безсмислени въпроси като: как се чувстваш, искаш ли нещо, добре ли си, за какво си мислиш. А тя не искаше. Ясно бе, че си мисли колко несправедлив е към нея животът и че единственото, което иска, е отново да може да ходи. Защо тогава да отговаря на такива въпроси?! По-добре е да си мълчи. И да кажеше на брат си, че е видяла мъжа по телевизията, какво щеше да спечели от това?! Мъжът работеше в Народното събрание, а това означаваше, че няма да получи никога наказанието, което заслужаваше. И да го посочеше в полицията, само щяха да я влачат по разпити и да събира фалшиви съчувствени погледи на случайните минаващи по коридорите. Не искаше съжалението на хората! След живота, който беше водила — бляскав и изпълнен с разкош, това вегетиране в инвалидната количка я смазваше. Затова единственият изход беше да сложи край на дните си. Тази вечер взе окончателно решение. След като видя от кои среди е нейният нападател, беше наясно, че никога няма да получи възмездие. Затова по-добре да умре. Да сложи сама край на мъките си. Единственият въпрос беше как.
Цяла нощ не спа. Мисли. Сещаше се за два начина — да си пререже вените и да се отрови с хапчета. Едва движеше ръцете си и дори да успееше да изсипе в шепата си много хапчета, нямаше да успее да ги постави в устата си и да вдигне чашата с вода. Но можеше да дебне кога има оставен нож на масата. Сили, за да го вземе, имаше. А после…
Заспа призори. Когато брат и отвори сутринта вратата, за да я сложи в количката, видя, че още спи. Реши, да не я буди и че сега е моментът да излезе. От няколко дни обмисляше да продаде телефона на Даниела. Според него на нея не и трябваше. И без това по цял ден мълчеше. А и никой не я търсеше. След инцидента никой не й се беше обаждал. Единствено някаква Теди я търси още в началото, за да попита как е. Борис й обясни, че не е добре, и жената беше споменала, че двете са имали намерение да заминат в Америка и че ако бяха успели да го направят, този инцидент нямало да се случи.