И после, сякаш за да се отърси от лошите мисли, стана от стола рязко и бодро каза на Даниела:
— Слушай, систър! Не може повече така! Няма да стоим по цял ден в тази стая, ще те изведа на разходка! Да подишаме малко чист въздух, да се разнообразим. Чудя се досега защо не сме го правили?! Какво сме се затворили тук?
Тя го погледна умолително. Изобщо не й се излизаше, не искаше хората да я гледат с тоя развлечен анцуг в инвалидната количка. Но Борис не се отказваше от плана си. Среса косата й, сложи й едни слънчеви очила и изтика количката до входната врата. Пое си дъх, отвори вратата, избута количката на площадката пред асансьора, върна се и заключи. Лесно вкара количката в асансьора, трудното беше, когато излязоха от него. Десетина стъпала ги деляха от тротоара пред входа. И никой не беше предвидил, че по тях ще минават и инвалиди, за да ги улесни. Борис се зачуди дали ако свали внимателно първо едната гума, а после и другата, ще успее да смъкне количката до долу, без да изсипе сестра си от нея. Стори му се обаче много рисковано. Досега не беше я извеждал от апартамента. Когато се прибираха от болницата, я качи на ръце до асансьора, а на другия ден взеха количката. Но днес, обзет от ентусиазъм, беше забравил за проклетите стълби.
Огледа се за някой комшия, когото да помоли за помощ, но не видя никого. Мисли, мисли и единственото, което измисли, беше да свали Даниела на ръце по стълбите, да я остави долу, седнала на тротоара, и да се върне за количката. Грабна я на ръце и я понесе. Тя беше лека като перце. Но когато я остави на тротоара, сърцето му се сви. Това му се стори прекалено унизително. Върна се на бегом по стълбите и свали бързо количката. Вдигна сестра си и я сложи да седна обратно в нея. Оправи косата й и закрепи по добре слънчевите очила на носа й. После забута инвалидната количка по тротоара, провирайки се между паркиралите върху него коли. Зачуди се дали да не слязат на шосето, живееха на малка и тиха улица, по която не минаваха много коли. От нея се излизаше на булеварда и вече там щеше да се наложи да се качат отново на тротоара.
Всъщност къде отиваха? Борис не знаеше. Ентусиазирано беше решил, че е добра идея да разходи сестра си, но нямаше яснота докъде. Можеха да стигнат чак до пазара при майка им, ако вървяха все по големия булевард. Но Нуша едва ли щеше да им се зарадва. Можеха да отидат и до някое кафене, да седнат на въздух сред хората. Борис вече не пушеше, беше отказал цигарите преди месец-два с помощта на някакви хапчета от аптеката. Вече не му се даваха по пет лева на ден за кутия хубави цигари. Но можеха да седнат да изпият по едно кафе или чай. Това беше добра идея!
Борис се опита да свали количката през тревните площи на шосето, но в едната гума се омотаха треви и бурени, а после направо заседна. Той обаче не се отказа. Тика, бута и след петнайсет минути успя да я свали. Изобщо не се сети да погледне как се чувства Даниела. А от очите й се стичаха сълзи.
Беше й неприятно брат й да си създава толкова проблеми заради нея. Виждаше, че не му е лесно да се справя. На моменти дори се притесняваше, че ще я обърне. Освен това Даниела изпитваше и срам от непознатите хора. Имаше чувството, че всички я наблюдават и я съжаляват. Беше забила поглед в краката си и не смееше да вдигне очи.
Когато стигнаха пред фургончето с пластмасови маси и столчета, пригодено за кафене, Борис изтика количката до прозореца му и поръча на момичето две кафета. Плати, премести количката с Даниела, а после донесе кафетата и седна на пластмасовия стол. Отдъхна си, че бяха пристигнали благополучно. Сипа по едно пакетче захар в двете пластмасови чашки и пак се ядоса на себе си — не знаеше сестра му с колко захар го пие. Но тя не реагираше, значи може би беше уцелил. Видя, че бузите и са мокри и се зачуди дали не беше плакала. „Но защо“, запита се той. После разбърка кафетата, отпи от своето, видя, че не е горещо, и поднесе до устните на Даниела другата чаша. Тя отпи полека и нови сълзи се търколиха по бузите й. Той ги избърса с ръка. Зачуди се какво не е наред. Какво не правеше както трябва? Не можеше да разбере. Явно антидепресантите, които пиеше, блокираха мозъка му. През повечето време му беше замаяно и сигурно затова не разбираше какво измъчва сестра му. Мислеше, че беше направил добре, че я изведе на разходка.
А Даниела се раздираше от срам и неудобство, закотвена в инвалидната си количка. Спомняше си времето, когато беше модел и всички харесваха грациозната й походка. Време, което повече никога нямаше да се върне. Мразеше да се чувства толкова безпомощна и искаше час по-скоро да се приберат у дома. Ненавиждаше себе си и живота си.