След час се прибраха. На Борис не му беше лесно да бута количката през дупките по асфалта. Но се успокояваше, че беше потренирал за утрешното посещение при доктор Георгиев. Дано да им каже добра новина! Борис не спираше да се надява на някакво чудо, което да излекува сестра му. И постоянно обвиняваше себе си, че няма пари, за да й осигури по-качествено лечение. Всъщност доктор Георгиев му беше казал, че правят всичко, каквото медицината позволява, но положителен резултат няма да има.
17
На следващия ден проблемите по извеждането на Даниела от апартамента до таксито бяха същите. Таксиметровият шофьор не помогна на Борис, пушеше си и не помръдваше. Борис не каза нищо, справи се сам първо с пренасянето на Даниела, а после и с инвалидната количка. Таксито ги остави пред болницата и там трябваше да преминат по счупените плочки на тротоара, което освен че не беше лесно, можеше да бъде и опасно — или да се счупи колело, или дори Даниела да падне от количката.
След прегледа доктор Георгиев им каза, че очакванията му са се потвърдили и няма промяна в състоянието й.
— Няма ли какво да направите? — попита изнервено Борис.
— Казах ви вече, няма как да направим чудо с гръбначния й стълб.
— Не ви вярвам! Ако бяхме някои богаташи с пари сигурно вече щеше да е проходила!
— Моля ви, успокоите се! Тези обвинения са излишни — докторът го гледаше притеснено. — Изобщо не става дума за пари!
— Всичко в този живот става с пари! — Борис крещеше и гледаше като ранено животно.
— Успокойте се! Разбирам ви, че искате да й помогнете, но наистина в нейния случай няма какво да се направи.
Борис погледна със съжаление към сестра си. Видя я свита в инвалидната количка да го гледа изплашено. Явно крясъците му не й се отразяваха добре. Помисли си, че наистина докторът няма никаква вина и явно правеше най-доброто, на което беше способен. Овладя гнева си и го попита по-спокойно:
— Какво да правим?
— Да продължава да пие изписаните за болките хапчета. Предписал съм й и леки антидепресанти, за всеки случай. Можем да включим и рехабилитация, преценете дали имате удобен превоз всеки ден да я карате до рехабилитационния център.
— Да, ще видим. Засега нямаме. Ще помисля нещо за по-нататък.
— Добре, довиждане и до следващия път.
Борис ядосано изтика инвалидната количка на тротоара. Проклинаше се, че няма пари да осигури комфорт и по-добри грижи за сестра си. Започна пак да се упреква, че беше харчил всичко, което печелеше, и не беше спестил нищо. Замисли се колко ли пари щеше да има сега, ако не беше толкова щедър към безбройните манекенки в живота си. От това не му стана по-леко, напротив, напсува наум всички жени, минали през живота му. После набута инвалидната количка в таксито и се настани на задната седалка до сестра си.
Даниела беше чула какво каза лекарят. Със завист гледаше от прозореца на таксито хората, които се движеха по улиците. Те не оценяваха какво имат, а тя страдаше за това, което беше загубила безвъзвратно — възможността да ходи, да тича или просто да стои права пред някоя витрина на магазин и да гледа какво има вътре. Заплака безмълвно, сълзите се търкаляха по бузите й. Сега знаеше какво следва — да се прибере в мизерния апартамент и да наблюдава света през прозореца от инвалидната си количка.
Такъв шок беше за нея! Мислеше си, че с времето ще свикне, но не стана така. За човек, който обичаше действието, движението, емоциите, да стои неподвижно часове наред, дни наред, беше смъртоносно. Отново си помисли, че е най-добре да приключи по-скоро със себе си…
Прибраха се по обед. Борис я попита иска ли нещо за ядене. Тя мълчеше. Все още отказваше да говори. Защо? И тя не знаеше. Но си мислеше, че така отмъщава за лошата си съдба. Щом на нея не й е добре, нека и хората около нея да се чувстват зле от факта, че не говори. Понякога си мислеше, че е крайно време да престане с това. Но й харесваше да мълчи. Изпитваше някакво странно задоволство, че брат й и майка й се чудеха как да общуват с нея. Останаха й само те двамата. Никой не я търсеше. Приятелите, доколкото ги бе имала, бяха изчезнали. Все едно никога не бе живяла, на никого не бе потребна. Захвърлена кукла в инвалидна количка. Ето това беше сега Даниела. Погледна към масата, за да види дали ножът беше там. Нямаше го. Напоследък това й беше станало любимо занимание — да следи движението на ножа. Ден след ден. Кой го взима и къде го оставя. Дебнеше кога ще го зарежат близо до ръба на масата, за да може да го докопа. Трябваше й. За да приключи…