— Искаш ли да хапнеш нещо? — Борис погледна сестра си с надеждата, че този път ще получи отговор. — Филия с нещо? Мармалад или, знаеш ли, има малко шунка в хладилника, мога да ти я нарежа?
Даниела кимна с глава. На Борис му се стори, че долавя лека усмивка. Не знаеше какво мисли сестра му. Много му се искаше да й помогне поне малко. Да направи нещо, за да я разведри. Като не се сети какво, взе дъската за рязане. Сложи хляба върху нея и отряза филия. После извади шунката от хладилника и отряза парче. Постави го върху филията и се зае да храни Даниела. Тя дъвчеше бавно, докато гледаше през прозореца. На олющената пейка в градинката пред блока бяха седнали две баби и си говореха. Дечица си играеха до тях. Рисуваха с тебешири слънце и облаци по плочките на тротоара. Бездомна котка се приличаше в тревата близо до пейката с бабите. Борис се замисли как телефонът му беше спрял да звъни. Никой не го търсеше. Никой не се сещаше за него. На никого не липсваше. Тази тишина го смазваше. Сега поне имаше цялото време на света да премисля и преценява кои му бяха истинските приятели. Кои бяха до него само когато имаше пари и беше някой. Подаде още една хапка на Даниела и се обади на Тони, за да се разведри от посещението при доктора.
— Ей, здрасти, къде се изгуби? — опита се да звучи бодро Борис.
— Работа, знаеш как е. Ти как си? — попита Тони.
— Горе-долу. Да се видим, искаш ли?
— Днес ми е почивният ден, така че мога. Ти къде си?
— В „Люлин“. Нали сега живея тук.
— Искаш ли да дойда да пием кафе някъде там.
— Кафенето на Кооперативния пазар. Ще го намериш лесно. Знаеш ли го? Пазарът се намира на голямото кръстовище.
— Да, май съм го виждал, като съм минавал оттам. Ще се ориентирам.
— Кафенето е точно на входа, направо там ще те чакам. Кога можеш да дойдеш?
— След час.
— Добре, радвам се, че ще се видим. Напоследък не общувам с много хора.
— Нали знаеш, след нощта идва ден, след най-големия мрак идва светлината, всичко ще се оправи и при теб.
— Не съм такъв оптимист, хайде, ще се видим след малко.
Борис продължи да храни Даниела. Тя дъвчеше бавно.
Когато приключи, й каза:
— Нали чу, отивам да се видя с Тони, няма да ме има най-много час. Тук ли искаш да те оставя, или да те отнеса да си легнеш?
Даниела се нацупи.
— Не искаш да си лягаш, така ли? Искаш в кухнята, да гледаш през прозореца ли?
Даниела се усмихна.
— Добре оставям те, няма да се бавя. Ето, пийни си малко вода, преди да тръгна.
Борис я изчака да отпие от чашата, която той държеше. Погледна пликчето с катетъра — дали не се е събрала много течност, и се успокои, като видя, че ще издържи, докато се върне майка му довечера.
— Аз излизам, съвсем скоро ще се върна, знам, че няма да ти липсвам, но ти на мен ще ми липсваш — усмихна й се Борис от вратата на кухнята и излезе.
Даниела премести погледа си от вратата към кухненската маса. Близо до ръба на масата лежеше ножът. Това беше моментът, който беше чакала през всичките дни на отчаяние и самосъжаление…
Чу, че брат й затръшва входната врата, и с много усилие приближи инвалидната количка близо до масата, откъм страната на ножа. Протегна ръката си бавно. От първия опит не успя да го достигне. Ръката я болеше и не й беше никак лесно. Но не се отказа. На третия опит достигна ножа с пръстите си. Започна да го побутва към себе си, докато накрая той падна в скута и.
Борис вървеше с бързи стъпки към Кооперативния пазар. Нямаше търпение да види бившия си готвач и единствен останал приятел и от него да разбере какви са последните новини. Радваше се, че той поне успя да си намери работа веднага. Беше отличен готвач и заслужаваше да работи в най-добрите ресторанти.
Даниела стисна, доколкото можеше, ножа с пръстите на дясната си ръка и започна да го притиска с усилие върху вените на лявата, която послушно лежеше в скута й. Първо в китката, а после и при свивката на лакътя.
Слънцето прежуряше. Борис започна да се поти. Замисли се защо не предложи някое кафене по-близо до блока. Сега щеше да отиде на срещата потен и смърдящ. Искаше му се поне Тони да му каже, че не се е променил. Че изглежда както преди. Притесняваше се, че беше качил няколко излишни килограма. Но от ядене на филии, намазани с маргарин, лютеница или сладко, нямаше как да не напълнее! Имаше чувството, че е и от антидепресантите. Ех, ако имаше поне малко пари да си вземе карта за някой фитнес. Да потренира, да заприлича отново на себе си. Колко много му липсваше предишният живот! Готов беше на всичко само за да си го върне. Ако трябваше, и сделка с дявола би сключил, за да се махне от мизерията в „Люлин“!